Даяна се обърна към мен.
— Знаеш, че никога не бих разкрила информация за текущо разследване, нямам намерение тепърва да го правя. Не изнасям информация и не правя услуги. Никога не съм действала така.
— Знам.
— Спекулира се, че Маршъл Маркъс пере парите на едни много лоши хора.
— Пере пари? Това е смешно, той е милиардер. Не е нужно да пере, може би менажира парите на съмнителни клиенти, но това не. е същото като да ги пере.
Тя повдигна рамене.
— Казвам ти какво чувам. Би трябвало да те предупредя, че не би желал Гордън Снайдър да ти е враг.
— Някои хора казват същото за мен.
— Това също е вярно. Просто… пази се от него. Ако реши, че действаш срещу него или пречиш на случая, ще те погне.
— О?
— Няма да наруши закона, но ще стигне до ръба. Ще използва всеки инструмент, който му дава той и нищо няма да го спре.
— Считай, че съм предупреден.
— Добре. Имаш ли снимка на Алекса?
— Разбира се — казах аз и извадих от вътрешния си джоб една от снимките, дадени ми от Маркъс. — Но защо?
— Трябва да видя лицето й.
Тя дойде и седна до мен на дивана. Усетих, че сърцето ми заби по-бързо, усещах топлината на тялото й. Беше започнала друга песен — баладата на Джуди Колинс „Баща ми“. Подадох й снимка на Алекса, на която тя носеше униформа за хокей на трева, русата й коса беше опъната назад с панделка, бузите й бяха румени, а сините й очи блестяха.
— Хубавица! — каза Даяна. — Изглежда ми борбена.
— Такава е. Последните няколко години я измъчиха,
— Трудна възраст. Мразех да съм на седемнайсет.
Даяна рядко споменаваше юношеските си години, като се изключи фактът, че беше израсла в Скотсдейл, Аризона, където баща й бил началник на полицията и бил убит на служба, когато тя била тийнейджър. След смъртта му майка й се преместила с нея в Седона, където отворила магазин за ню ейдж кристали и бижутерия.
Забелязах, че тя се премести малко по-близо до мен.
— Тази риза ми е позната, не ти ли я подарих аз?
— Да, оттогава не съм я свалял.
— Добрият стар Нико. Единствената неподвижна точка в една ера на промени.
— Шерлок Холмс, нали?
Тя ме удостои с една от непроницаемите си усмивки.
— Добре, ще подам молба в AT&T. Ще намеря начин.
— Благодаря ти.
— Виж, не става дума за теб. Или за нас. Правя го заради момичето. От законова гледна точка Алекса Маркъс е непълнолетна и може да е закъсала — на мен повече не ми е нужно.
— Това означава ли, че случаят официално влиза във ФБР?
— Не е задължително, поне засега. Но ако мога с нещо да помогна, знаеш къде да ме намериш.
— Благодаря.
Последва неловко мълчание. Никой от нас не обичаше да сипва сол в стари рани, но от друга страна всеки от нас беше много прям. Сега седяхме в апартамента й, само двамата, и надали щеше да има по-подходящ момент да обсъдим неудобната тема.
— Ти защо… — започнах аз, но се спрях. Искаше ми се да попитам „Ти защо не ми каза, че идваш в Бостън?“, но не исках да прозвучи като упрек. Вместо това казах: — И за теб се отнася, ако имаш нужда от нещо, на разположение съм. Чакам на прага, като доставка от „Запос“.
Тя се усмихна и се обърна да ме погледне, но щом срещнах зелените й очи и усетих дъха й върху лицето си, устните ми легнаха върху нейните. Бяха топли и меки, а устата й имаше вкус на зелен лимон и аз не можах да устоя.
Нечий телефон иззвъня. Почти инстинктивно ръцете ми се плъзнаха към бедрата й. Аз пръв забелязах, че блекберито й вибрира.
Даяна се отдръпна.
— Почакай, Нико — каза тя, издърпа го от калъфа на колана си и вдигна. — Добре, идвам веднага.
— Какво става?
— Педофилът — отвърна тя. — Пак ми е пратил есемес, мисля, че започва да ме подозира. Иска да промени мястото на срещата, трябва да се връщам на работа. Аз… съжалявам…
— Аз също.
Тя скочи на крака и затърси картата и ключовете си.
— Какво направихме току-що, по дяволите? — попита Даяна.
— Ще те закарам.
Внезапно тя стана съвършено делова, поклати глава и каза твърдо:
— Колата ми е долу.
Стори ми се, че излизам от сауна и пропадам в пряспа сняг.
20
Подкарах колата към подножието на Бийкън Хил и спрях пред хотел „Грейбар“, последното място, посетено от Алекса, доколкото знаех.
Сигурно смятате, че хората биха се чувствали неловко в хотел, който е бил затвор, но собствениците на „Грейбар“ се бяха справили великолепно. Преди сградата беше мрачна, тромава и грозна, мръсна и препълнена, и печално известна с бунтовете си. Когато с Роджър бяхме малки и мама минаваше покрай затвора с колата, двамата се опитвахме да зърнем затворниците през прозорците на килиите им.