Лично аз не вярвам, че сградите задържат негативната енергия, но собствениците решиха да се застраховат и доведоха група будистки монаси, за да кадят разни аромати и да четат молитви, прочиствайки новооткрития хотел от лошата карма. Те обаче май бяха пропуснали едно местенце — отрицателната енергия на рецепцията можеше да се реже с нож, чак ми се прищя да насоча полуавтоматичен пистолет девети калибър към високомерния чиновник, за да привлека вниманието му. Беше потънал в разговор с рецепционистката (на тема „Джързи Шоър“), а и музиката във фоайето беше надута до спукване. За щастие, оръжието ми беше в сейфа в кабинета.
Прокашлях се.
— Бихте ли се обадили на Наджи, моля? Предайте му, че го търси Ник Хелър.
Мъжът начумерено вдигна телефона и каза тихо нещо в слушалката.
— Скоро ще се качи — каза той. Имаше артистично чорлава коса, намазана с много гел, която наполовина скриваше очите му, и еднодневна брада. Носеше тесен черен костюм с твърде къси ръкави — отворите за ръцете бяха прекалено високо, а реверите — на около сантиметър един от друг, сякаш го беше взел на заем от Хърман Мъника.
Застанах на рецепцията и зачаках, а той продължи да спори за Снуки и Ситуацията[6]. Забеляза ме с периферното си зрение, обърна се и с досада заяви:
— Ъм, той може да се забави!
Така че пресякох фоайето и забелязах пиринчена стояща табела, насочваща посетителите към „Кафеза“, поставена точно пред старинен на вид асансьор. Качих се на четвъртия етаж и се огледах. На тухлените стени бяха закачени телевизори с плоски екрани, включени на една и съща емисия на Фокс Нюз. По стените висяха снимки на знаменитости — Джим Морисън, Майкъл Джаксън, О Джей Симпсън, Джанис Джоплин, Еминем и дори Бил Гейтс като тийнейджър. Всички освен баща ми, така да се каже. Имаше пейки, кожени дивани, дълъг бар, подово осветление и черен парапет, ограждащ високото три етажа преддверие. Нощем заведението сигурно беше впечатляващо, но на жестоката дневна светлина изглеждаше очукано и разочароващо, като такъми на илюзионист, когато ги разгледате отблизо.
Забелязах много охранителни камери — стандартните евтини черни полусфери, закачени на тавана. Няколко умишлено приличаха на прожектори, но си личеше, че не са, защото „крушките“, всъщност лещи, бяха с различен цвят. Целта на онези зад бара беше да попречат на служителите да крадат пари и бутилки. Камерите в салона бяха прикрити по-дискретно, вероятно защото клиентите биха се притеснили, ако знаеха, че всяко тяхно несръчно движение се заснема. Хрумна ми, че постоянното наблюдение се връзва идеално със затворническия декор.
Когато се върнах долу, на рецепцията ме очакваше много хубав чернокос мъж с класически арабски черти — маслинен тен, тъмни очи, ясно изразен нос. И той носеше костюм тип „Хърман Мъника“, но беше обръснат и със сресана коса.
Когато се приближих, ми се усмихна.
— Господин Хелър?
— Благодаря ви, че приехте да се видим, Наджи.
— Господин Маркъс е добър приятел на „Грейбар“ — отвърна той. — Ако мога да ви помогна с нещо, само кажете, на ваше разположение съм.
Маршъл Маркъс не беше просто „приятел“ на хотела, а един от първите и най-големи инвеститори. Беше позвънил предварително, точно както го помолих.
Наджи извади издължена висулка с логото на „БМВ“ — ключът за четиригодишното M3 на Маркъс, „таратайката“, която беше дал на Алекса. На ключодържателя висеше парченце от билета, получен от пиколото.
— Колата й беше в подземния гараж. Ако желаете, ще ви заведа.
— Значи не си я е взела?
— Явно не. Уверих се, че никой не я е докосвал в случай, че поискате да вземете отпечатъци.
Човекът очевидно имаше опит.
— Полицията може да го направи — казах аз. — Имате ли представа кога е оставила колата на пиколото?
— Разбира се, сър — отвърна Наджи и извади друг билет. Напълно типичен, с пет отделения за перфориране. Последните две ги нямаше — едната вероятно бе получила Алекса, а на останалите пишеше 9:37. По това време тя беше пристигнала в хотела, оставяйки БМВ-то на баща си на пиколото.
— Бих искал да изгледам записа от камерата за наблюдение — казах аз.
— От гаража ли? Или при пиколата?
— Навсякъде.
Центърът по сигурността на „Грейбар“ се намираше в малка стая в дъното на коридора, където се намираха бизнес офисите. По стените имаше около двайсет монитора с изгледи от входа, фоайето, кухнята и коридорите пред тоалетните. Пред тях седеше пълен мъж с брадичка-катинарче и ги наблюдаваше. Всъщност четеше „Бостън Хералд“, но щом Наджи влезе, бързо го остави.