— Този мъж често идва тук — каза Наджи и аз се обърнах към него.
— О?
— Познат ми е, запомнил съм лицата на редовните клиенти.
— Как се казва?
Той поклати глава.
— Не зная.
Криеше нещо. Обърнах се отново към монитора — мъжът и двете момичета говореха и се смееха. Сервитьорката дойде и взе поръчките им, те продължиха да се смеят и да говорят. Компанията му явно им харесваше. Той седеше до Тейлър, но не й обръщаше внимание. Алекса му беше далеч по-интересна. Постоянно се навеждаше към нея, говореше й и почти не поглеждаше Тейлър. Което ми се стори интересно — тя беше красива поне колкото Алекса, пък макар и по по-вулгарен начин. Алекса изглеждаше някак по-елегантна и чиста. Баща й обаче беше милиардер. Откъде непознатият би могъл да разбере това, освен ако не е избрал мишената си предварително?
Сервираха им питиетата в големи чаши за мартини. Пиха още малко, след което и двете момичета станаха. Мъжът остана сам на масата, като разсеяно оглеждаше бара.
— Може ли да проследим момичетата? — попитах аз.
Лио премина към вече отворен прозорец и го уголеми. Момичетата вървяха заедно и се държаха една за друга — изглеждаха леко подпийнали.
— Продължаваме с тях — кимнах аз и Лио уголеми прозореца още повече. Те влязоха в дамската тоалетна.
— Вътре няма ли камери? — попитах аз, а Наджи се усмихна.
— Незаконно е, сър.
— Знам, длъжен съм да попитам.
Внезапно нещо в другия прозорец привлече вниманието ми — камерата, която показваше самотния латиноамериканец, който правеше нещо. С едно бързо движение той протегна ръка и плъзна полупразната чаша на Алекса към себе си.
— Какво прави, по дяволите? — попитах аз. — Увеличете онзи прозорец, моля.
Щом Лио го направи, виждахме всичко съвсем ясно. Мъжът пъхна дясната си ръка във вътрешния джоб на сакото си, огледа се, след което невъзмутимо пусна нещо в чашата на Алекса. Извади бъркалката от напитката си и разбърка нейната, за да се разтвори онова, което беше сипал в нея, после бутна коктейла обратно на мястото му. Цялата операция отне десет секунди, може би петнайсет.
— О, боже! — казах аз.
21
— Сипа нещо в чашата й — обяви Наджи. Явно някой трябваше да изрече очевидното.
— На бас, че е „Спешъл Кей“ — обади се Лио. — Или „Ликуид Екс“.
В другия прозорец двете момичета излязоха от тоалетната и се върнаха на масата си. Алекса отпи от чашата си, след което смехът и разговорите продължиха. След няколко минути Тейлър стана и каза нещо. Алекса изглеждаше разстроена, но не и мъжът. Тейлър си тръгна, Алекса остана. Пи още, двамата говориха и се смяха. Скоро тя започна да се държи като пияна, но причината не беше само в алкохола. Отпусна се в стола си, главата й клюмна. Тя се усмихна дръзко, но изглеждаше много зле.
Мъжът отново повика сервитьорката, но после размисли. Вместо това остави няколко банкноти на масата и помогна на Алекса да се изправи. Тя изглеждаше така, сякаш едва се държи на краката си.
— Пари в брой — казах аз, най-вече на себе си.
Наджи обаче ме разбра.
— Той винаги плаща в брой.
— Затова ли не знаете името му?
Той кимна, понечи да каже нещо, но се отказа.
— Вие знаете нещо.
— Не мога да кажа със сигурност, но смятам, че е пласьор.
— На наркотици.
Наджи кимна и добави бързо:
— Тук обаче не продава. Никога! В противен случай бихме му забранили да идва.
— Разбира се.
Това беше лошо. Испанецът се върна, взе дамската чанта на Алекса от пода и поведе момичето към асансьора. Натисна бутона, тя увисна на ръката му. След минута вратата се отвори и двамата се качиха.
Тя имаше фобия от асансьори, но се съмнявам, че изобщо осъзнаваше къде се намира.
Камерата във фоайето показа мъжа, който водеше Алекса към входната врата, като почти я влачеше. Чантата й беше в лявата му ръка. Алекса постоянно се препъваше. Хората, които влизаха, видяха това и се усмихнаха, явно решили, че гаджето на младежа е пийнало повечко.
Една от външните камери показа застаналата пред хотела Алекса, която почти спи. Мъжът подаде билет на пиколото и пет минути по-късно се появи стар черен ягуар — приличаше на XJ6, от средата на осемдесетте години. Класическа кола, но в не особено добра форма. Цялата беше надрана и очукана, а задният калник беше ударен.
Пласьорът помогна на Алекса да влезе и тя легна на задната седалка. Стомахът ми се сви, а колата се измъкна от кръглата площадка пред „Грейбар“.
— Трябва ми различен ъгъл — казах аз.
— Разбира се, сър — отвърна Наджи. — Лицето му ли?