Последва дълго мълчание. Тя чуваше собственото си дишане — забързано и измъчено.
— Чуваш ли ме, влечуго? Знаеш ли какво те чака?
Пак мълчание. Тя напрегнато зачака отговор. Да не би да беше решил да мълчи?
Едва тогава Алекса разбра колко много зависеше от Бухала. Мъжът с бухала, татуиран на тила. Той беше единствената й връзка със света. Властта му над нея бе абсолютна. Никога повече не биваше да обижда Бухала.
— Съжалявам! — каза тя.
Пак тишина.
— Моля ви, толкова съжалявам, не биваше да го казвам! Моля ви, кажете нещо!
Нито дума.
Боже мой, сега тя разбра израза „тихо като в гроб“. Абсолютната тишина изобщо не беше мирна и спокойна. Беше най-ужасното нещо на света.
Беше самият Ад.
Тя потрепера, изохка и тихо изплака:
— Съжалявам! Върнете се!
— Алекса — обади се накрая гласът и тя изпита сладко облекчение. — Ще ни съдействаш ли?
Тя започна да плаче.
— Да, да, моля ви, кажете ми какво искате да кажа!
— Разбираш ли, че аз решавам дали ще живееш, или ще умреш?
— Да! Да, моля ви, разбирам! Всичко ще направя! Ако ме пуснете, ще направя каквото пожелаете! Каквото и да е, всичко, което поискате!
Защо сега той казваше „аз“ вместо „ние“? Какво означаваше това?
— Алекса, искам да бръкнеш под дюшека си. Ще можеш ли?
— Да.
Тя послушно пъхна двете си ръце под тънкия дюшек и откри, че той лежи върху скара от метални шини на няколко сантиметра една от друга, които вероятно се спускаха по протежение на целия ковчег. Ръката й напипа пролука между тях и се провря в празното пространство отдолу. Докъде ли стигаше то? Лявата й ръка докосна някакъв предмет, всъщност няколко, и тя напипа капачката и тясното гърло на нещо, което й заприлича на пластмасова бутилка с вода. Бяха много. Тя сграбчи една и я извади през пролуката между летвите. Вода.
— Браво, много добре — каза гласът. — Виждаш ли, дадох ти вода. Сигурно си жадна.
— О, да, много жадна!
Тя се замисли и си даде сметка, че устата й е напълно пресъхнала.
— Пий, ако обичаш — каза той, а Алекса завъртя капачката с другата си ръка, свали я, опря я до сухите ли устни и жадно отпи, като разля малко върху лицето и ризата си. Не й пукаше.
— Имаш достатъчно за няколко дни — каза гласът. — Може би седмица. Има и протеинови вафли, но не много. Ще стигнат за няколко дни. Когато храната и водата свършат, край. Ще умреш от глад. Но преди това ще се задушиш.
Тя продължи да пие, поглъщайки и въздух с водата, утолявайки ужасната жажда, за която не си беше дала сметка досега.
— А сега трябва да ме слушаш, Алекса.
Тя отмести бутилката от устата си, ужасена, че Бухалът може отново да я изостави, и задъхано каза:
— Да?
— Ако повториш точно каквото ти кажа, а баща ти направи онова, което искам, ще бъдеш свободна, това мъчение ще свърши.
— Ще ви даде каквото искате! — увери го тя.
— Сигурна ли си, че те обича достатъчно, за да те освободи? Обича ли те достатъчно?
— Да!
— Всъщност обича ли те изобщо? Една майка би направила всичко за детето си, но твоята е мъртва. А за баща си никой не може да бъде сигурен.
— Той ме обича! — сърцераздирателно каза тя.
— Сега ще разбереш дали е така — каза гласът. — Ще научиш отговора много бързо, защото ако баща ти не те обича, ще умреш там долу в ужасни мъки. Въздухът ти ще свърши, ще ти се вие свят, ще повръщаш, ще изпаднеш в конвулсии, а аз ще те наблюдавам, докато умираш, Алекса. И ще ми бъде приятно.
— Моля ви, недейте, моля ви, недейте…
— Ще те наблюдавам през последната минута от живота ти и знаеш ли какво, Алекса? — Той не проговори дълго време и тя изскимтя като бебе, като животинче. — Баща ти също ще гледа как умираш. Ще се опита да извърне очи или да изключи монитора, но такава е човешката природа — независимо дали те обича, или не, няма да устои да наблюдава последните минути от живота на единственото си дете.
23
След като набързо се отбих в един чудесен стар магазин за тютюн на Парк Скуеър, се прибрах у дома, за да почовъркам малко. Обадих се на един приятел и го помолих бързичко да ми помогне с нещо. Малко по-късно блекберито ми иззвъня.
Без каквито и да било предисловия Дороти каза:
— Ягуарът е собственост на някой си Ричард Камписи. Улица „Дънстабъл“, Чарлстаун.
— Бинго!
— Няма бинго. Преди седмица е подал оплакване, че колата му е открадната.
— Ти вероятно си намерила негова снимка.
— Разбира се. Той не е Коста, двамата нямат нищо общо.