— Испански?
— Даде ли ти номера си?
— Не.
— Как се почувства, когато той заведе у дома най-добрата ти приятелка вместо теб?
Тя мълча няколко секунди. Имах чувството, че се чуди дали след като пред хотела има камери, може да са инсталирали и вътре.
— Не беше мой тип — неубедително каза тя.
Нарочно я бях повел по Маунт Върнън, а после по Ривър стрийт. Не исках да минем по „Чарлз“, не още.
— Ха! Но когато сте се запознали в „Старбъркс“, явно те е заинтригувал достатъчно, за да се съгласиш пак да се видите.
— Ами, не знам, оказа се, че е малко… хлъзгав… Освен това определено си падна повече по Алекса, така че си казах „Браво, момиче“.
— Много мило от твоя страна — кисело рекох аз. — Добра приятелка си.
— Не бях мила. По-скоро…
— Благоразумна? — подсказах й аз.
— Все едно.
— Когато се запозна с Лоренцо в „Старбъкс“, в едно от голелите кресла до прозореца ли беше седнала?
Тя кимна.
— И той просто дойде и седна до теб?
Тя пак кимна.
— В кой „Старбъкс“?
— Онзи на Чарлз стрийт.
Тя вдигна ръка и посочи към „Чарлз“, която беше една пресечка по-нататък.
— Там няма ли два?
— Онзи на ъгъла с „Бийкън“.
— И ти си седеше съвсем сама? — попитах аз. — В едно от големите меки кресла до прозореца?
Тя присви очи. Не й харесваше това, че все споменавах за креслата.
— Да. Седях си и четях списание. Накъде биеш?
— Я виж ти, я виж ти — казах аз. — Ето го.
— Кое?
Намирахме се на ъгъла на „Бийкън“ и „Чарлз“, точно срещу онзи „Старбъкс“, за който говореше Тейлър.
— Погледни — казах аз.
— Какво?
— Няма големи меки дивани.
— Да, но…
— А до прозореца изобщо няма столове. Нали?
Тя се втренчи във витрината. Преструваше се — беше съвсем наясно, че я бях хванал в поредната лъжа.
— Виж, той просто щеше да й направи кефа — каза тя с монотонен, лишен от емоция глас, извади цигара и я запали. — Направих й услуга, тя никога не е имала сериозна връзка.
— Каква приятелка си само — не се сдържах аз. — Не бих желал да съм ти враг. Знаела си, че Алекса вече е била отвличана и още е травмирана от случката. Срещаш се с някакъв мъж или може би вече си го познавала, и го уреждаш с така наречената си най-добра приятелка. Мъж, който смяташ за хлъзгав. Мъж, който е сипал наркотик за изнасилване в питието й, вероятно с твое знание, и я е отвлякъл. И може би я е убил.
До нас спря дълга черна лимузина. Не си поплювах и бях сигурен, че тя ще реагира, просто не очаквах точно тази реакция.
Тейлър издуха облаче дим и отметна косите си назад.
— Можеш да докажеш само, че съм отишла в „Грейбар“ с някакъв мъж. За останалите глупости само налучкваш.
Задният прозорец на лимузината гладко се плъзна надолу и в мен се втренчи мъж, когото разпознах — спретнат, със сако от туид, папийонка и кръгли очила с рогови рамки. Казваше се Дейвид Шектър и беше известен бостънски адвокат, от онези, които познават всички големи играчи, и които знаят кой конец да дръпнат, за да уредят нещо. Беше съвършено безскрупулен и не беше никак разумно да му се изправяш на пътя. До него на задната седалка седеше сенатор Ричард Армстронг.
— Тейлър — нареди той, — качвай се!
— Сенаторе — казах аз, — дъщеря ви е замесена в изчезването на Алекса Маркъс.
На лицето на Армстронг не се изписа нито изненада, нито недоверие. Той се обърна към адвоката си, сякаш за да се посъветват, а Тейлър отвори вратата и се вмъкна вътре. Направих последен опит да я трогна.
— Мислех, че си най-добрата й приятелка.
— Не мисля, че ще ми е трудно да си намеря друга — с усмивка ми отвърна тя и аз изтръпнах.
Лимузината беше голяма и просторна и Тейлър седна срещу баща си. Дейвид Шектър се наведе напред и ми направи знак да се приближа.
— Господин Хелър — каза той, толкова тихо, че едва го чух. Това беше човек с власт, който беше свикнал да получава каквото иска, без никога да му се налага да повиши глас. — Сенаторът и дъщеря му не желаят да говорят повече с вас.
После той тръшна вратата, лимузината се отдалечи от тротоара и се вля в движението. Стиснах цигарата, за да я загася и я метнах в едно кошче. Отдавна бях отказал пушенето и не исках да започвам отново.
Блекберито ми иззвъня. Извадих го и видях номера на Маркъс.
— Ник! — каза той. — О, Ник, слава богу!
В гласа му се долавяше паника.
— Какво има? — попитах аз.
— Тя е при тях. Те…
Той не довърши. Чувах само дишането му.
— Маршал?
— Момиченцето ми, моята Лекси, отвлекли са я!