— Нареждане за откуп ли получи?
— Не.
— Тогава откъде знаеш…
— Получих имейл с линк към някакъв… О, Ник, ела веднага! Погледнах часовника си — скоро щяха да започнат задръстванията и пътят до Манчестър щеше да ми отнеме повече време от обикновено.
— Кликна ли върху линка?
— Не още.
— Не го отваряй, преди да съм дошъл.
— О, господи, Ник, ела, моля те!
— Тръгвам! — отвърнах аз.
25
Нямаше ден, нито нощ. Нито време. Единствено пълзенето на капките пот по лицето и шията й, бързото й дишане, агонизиращата невъзможност да си поеме дълбоко дъх. Леденият ужас, че никога повече няма да може да напълни дробовете си с въздух. Черната празнота, в която умът й се щураше като хамстер в колело. И желанието да умре. Беше решила, че трябва да се самоубие.
Беше на седемнадесет години и за пръв път сериозно се замисляше за самоубийство. Сега обаче знаеше, че това е единственият й изход.
„Ако хипервентилираш, ще увеличиш въглеродния двуокис.“
Тя започна да вдишва и издишва колкото се може по-бързо и дълбоко, опитвайки се да използва целия запас от въздух в ковчега. Задъха се. Усещаше как издишаният въздух се намества около нея като топло, влажно одеяло от въглероден диоксид. Ако продължеше така, може би щеше да припадне.
Започна да й прималява, зави й се свят. Главата й олекна. Получаваше се. Внезапно усети нещо различно. Струйка хладен въздух. Свеж въздух. Ухаеше на борова гора, на пожар в далечината, на дизел и мокри листа. Просмукваше се отнякъде. Дясната й ръка заопипва наоколо в опит да открие източника. Идваше от дъното на ковчега, под поддържащите метални летви, където се намираха бутилките вода и протеиновите вафли. Тя докосна пода под дюшека и пръстите й проследиха очертанията на кръгъл, перфориран метален диск, около два сантиметра и половина в диаметър.
Клапан за въздух.
Тя долови бръмчене в далечината. Не, всъщност не беше бръмчене, а приглушеният звук от… преса за боклук? После чу нещо, което звучеше като мотор на кола, познато бумтене на бутала — много бързо и много далеч.
Не знаеше какво е това, но явно имаше нещо общо с този нов приток на въздух. Може би вентилатор, само че по-механичен и шумен. Въздухът явно се въртеше. Бухалът беше наблюдавал жалките й усилия. Беше разбрал какво се опитва да направи и я побеждаваше.
Тя не можа да се сдържи, пое си шумно дъх и погълна свежия въздух с благодарността, с която бе изгълтала водата от бутилката. Свежият въздух не й позволяваше да умре. Не можеше да се задуши. Не можеше да се самоубие. Той я беше лишил от единствената власт, с която разполагаше.
26
Взех Дороти от офиса. Стигнахме по-бързо, отколкото очаквах и спряхме до павилиона на пазача пред имението на Маркъс малко преди шест.
— Еха! — възкликна тихо тя, докато се изкачвахме по стъпалата, оглеждайки огромната веранда с ококорени очи. — Тъкмо започнах да си харесвам апартамента.
Маркъс ни посрещна на вратата с пепеляво лице, благодари ни и ни покани вътре. Щом влязохме в бледо осветения коридор, Белинда се хвърли към мен и ме прегърна — демонстрация на привързаност, която изобщо не очаквах. Гърбът й беше костелив. Представих им Дороти, Белинда многословно ми благодари, а Маркъс само кимна и ни поведе към кабинета си. Пантофите му се влачеха по дъбовия под.
Кабинетът му беше голям и удобен, без следа от показност. Щорите бяха спуснати. Единственият източник на светлина беше стъклената зелена лампа в центъра на масивната маса, издялана от дъб, която му служеше за бюро. Освен лампата на нея имаше единствено плосък монитор и безжична клавиатура, която изглеждаше не на място.
Той седна на черен стол с пискюли, кожена тапицерия и висока облегалка и натисна няколко клавиша. Ръцете му трепереха. Белинда стоеше зад гърба му, а аз и Дороти — от двете му страни, докато той зареждаше някакъв имейл.
— Щом пристигна, му казах да ти се обади — каза Белинда. — Освен това му казах нищо да не прави, докато не дойдете.
— Това е личният ми имейл — обясни тихо той. — Малко хора го знаят. Това е странното — как са го открили?
Дороти, която носеше очила за четене с червени рамки, закачени на пищно украсена с мъниста верижка, забеляза нещо друго.
— Използвали са ним — каза тя.
— Какво? — попитах аз.
— Анонимайзер. Анонимен имейл адрес, който не може да се проследи.
Заглавието на съобщението гласеше „Дъщеря ви“. Самото съобщение беше кратко:
Господин Маркъс,
Ако искате отново да видите дъщеря си, натиснете тук: www. CaFriendz. com