И той имаше акцент, но по-твърд и гърлен.
Идеята й се стори добра и тя усети, че се отпуска и унася, но внезапно сърцето й заби бясно, сякаш тялото й бе осъзнало истината още преди тя да стигне до ума й.
Мъжът знаеше истинското й име.
3
— Вижте — започна дребосъкът, — държа винаги да знам с кого работя.
Аз кимнах и се усмихнах. Ама че гадняр!
Ако модерната медицина признаваше Синдрома на мъника за сериозно заболяване, каквото всъщност си беше, във всички учебници до описанието му би се мъдрила снимка на Филип Къртис заедно с тези на Мусолини, Сталин, Атила и, естествено, светията-покровител на всички тирани-ситнежи — Наполеон Бонапарт. Вярно, аз съм над метър и осемдесет и пет, но познавам и високи мъже, които страдат от Синдрома на мъника.
Филип Къртис, както бе решил да се нарече хубостникът, беше толкова дребен, че бях убеден, че мога да го вдигна с една ръка и да го запратя през прозореца на кабинета ми — идея, която ме изкушаваше твърде сериозно. Ръстът му едва-едва надхвърляше метър и петдесет, имаше лъскава, съвършено плешива глава и носеше очила с грамадни черни рамки. Сигурно си мислеше, че с тях изглежда по-внушителен, но всъщност приличаше на костенурка, която е бясна, че си е изгубила черупката.
Старият „Патек Филип“ на китката му положително беше поне шейсетгодишен, което ми подсказа много неща. Беше единственият демонстративно скъп предмет, който носеше, и отдалеч крещеше „наследени пари“. Вероятно беше получил часовника от баща си.
— Проучих ви — уведоми ме той и многозначително повдигна вежди. — Бях доста щателен. Не оставяте много следи след себе си, признавам ви го.
— Всички казват така.
— Нямате уебсайт.
— Не ми е необходим.
— Няма ви във Фейсбук.
— Племенникът ми има акаунт. Това брои ли се?
— Гугъл не изкара почти никакви резултати. Така че поразпитах насам-натам и се оказа, че биографията ви е доста необичайна. Учили сте в „Йейл“, но така и не сте завършили. После сте изкарали няколко летни стажа в „Маккинзи“, нали?
— Бях млад, толкова ми беше акълът.
— Той се ухили като влечуго — но дребно влечуго. Гекон може би.
— И аз съм работил там.
— Тъкмо започнах да ви уважавам.
— Онова, което не разбирам, е как така сте напуснали „Йейл“, за да постъпите в армията. Това пък защо? Мъжете като нас не постъпват така.
— Не учат в „Йейл“ ли?
Къртис раздразнено поклати глава.
— Стори ми се, че името Хелър ми е познато. Виктор Хелър е ваш баща, нали?
Свих рамене, сякаш за да кажа „Сгащихте ме“.
— Баща ви беше истинска легенда.
— Е — поправих го аз.
— Моля?
— Е! Още е жив. Излежава двайсет и кусур години затвор.
— Да, да… Яко го прецакаха, а?
— Той така разправя.
Баща ми Виктор Хелър, тъй нареченият Тъмен принц на Уолстрийт, в момента излежаваше 28-годишна присъда за застрахователна измама. Твърде любезно беше да го описват като „легенда“.
— Винаги съм се възхищавал на господин Хелър, беше истински пионер. От друга страна се обзалагам, че чуят ли кой е баща ви, някои клиенти започват да се назлъндисват.
— Така ли мислите?
— Знаете за какво говоря, цялата история с…
Той се запъна и явно реши, че не е нужно да довършва. Аз обаче нямаше да го оставя да се измъкне толкова лесно.
— Искате да кажете, че крушата не пада по-далеч от дървото и какъвто бащата, такъв и синът, така ли?
— Ами, да… общо взето… Някои хора може да се притесняват от това, но не и аз. Според мен това означава, че няма много да се церемоните с бумащината.
— С бумащината ли?
— Със законите и другите глупости, нали ме разбирате?
— А, да, ясно.
В продължение на един дълъг миг се взирах през прозореца. Напоследък често го правех. Харесваше ми изгледът — виждаше се цялата Хай стрийт, чак до океана, където величествена мраморна арка в италиански стил сякаш служеше за рамка на брега.
Преди няколко месеца се бях преместил от Вашингтон в Бостън и имах щастието да си намеря офис в стара тухлена сграда — реставрирана фабрика за оловни тръби от 19-ти век. Отвън приличаше на викториански приют, излязъл от роман на Дикенс, но вътрешността й, с голите си тухлени стени, високите сводести прозорци, изложените на показ тръби и големите празни пространства не оставяше съмнение, че навремето тук е течало производство. Усещаше се нещо като викторианско-индустриален, стиймпънк дух и това ми харесваше. Останалите наематели бяха консултантски фирми, една счетоводна фирма и няколко за недвижима собственост. На първия етаж се помещаваше фалирал ресторант „за тапас и екзотично суши“ и шоурумът на компания за внос на ориенталски килими.