По време на краткия сблъсък бях изпуснал самобръсначката, така че посегнах към ролката скоч с тежка метална основа, поставена на бюрото ми. Метнах я и тя полетя към мъжа, описвайки идеална дъга. Мъжът се наведе и тиксото го улучи в рамото, а после изтрака на пода.
Не улучих, но опитът ми осигури няколко секунди. Сега виждах, че оръжието в ръката му е черен пистолет с издължена цев. Тейзър. Тяхната цел е да обезвреждат, а не да убиват, но повярвайте ми — не ви трябва да ви улучат с такъв. Всеки патрон изстрелва две метални стрелички, прикачени към оръжието с тънки влакна, пращайки към тялото ви петдесет хиляди волта и няколко ампера, които ви парализират и разстройват централната ви нервна система.
Той се приведе напред, протегнал тейзъра и се прицели като експерт. Намираше се на по-малко от 5 метра от мен, което ми подсказа, че знае какво прави. Ако стреляте от шест метра, стреличките се раздалечават твърде много една от друга и трудно могат да улучат тялото, така че да затворят веригата.
Хвърлих се встрани, някой се вкопчи в глезена ми и ме спъна. Беше здравенякът. Лицето му приличаше на кървав миш-маш, той ръмжеше и размахваше ръце във въздуха, ревейки като ранена мечка.
Кльощавият с бледото лице ми се усмихна, чух звука от зареждането на тейзъра. Съборих голямото черно фенерче от ръба на бюрото и го метнах към коленете му, но той беше бърз и се дръпна навреме. Макар че спаси капачките си, фенерчето го удари по пищялите със звук, който ми достави искрено удоволствие. Краката му се подгънаха, той изпуфтя и изрева от болка и бяс.
Посегнах към тейзъра в ръцете му, но вместо това сграбчих черната чанта за инструменти на рамото му. Той се извърна, прицели се отново и стреля.
Болката беше неописуема. Всяко мускулче в тялото ми реагира, стягайки се все повече и повече. Никога не бях изпитвал подобно нещо и ми е невъзможно да го опиша. Вече не контролирах тялото си. Мускулите ми сякаш отказаха, вдървих се като дъска и се сринах на пода.
Около две минути по-късно, когато отново можех да се движа, двамата мъже бяха изчезнали. Беше твърде късно да се опитам да ги догоня дори ако можех да тичам… а със сигурност не можех.
Предпазливо се надигнах и се насилих да остана на крака, въпреки че исках единствено да се просна отново на дъските. Огледах бъркотията в апартамента, а докато се чудех кой ли ги е пратил, гневът ми се разрасна. Внезапно обаче осъзнах, че гостите ми са били така любезни да оставят някои улики.
32
ЗИГ-Зауерът ми още беше под леглото, а пистолетът „Смит и Уесън“ беше заключен в сейф, скрит под сините плочки в кухнята, като застраховка в случай, че някой открие другия. Докоснах резенцето, което вдигаше една от плочките, отворих сейфа. Съдържанието му — пари в брой, най-различни документи и пистолетът — беше непокътнато.
Не го бяха открили. Сигурно дори не го бяха търсили. Не бяха дошли заради това. Събрах вещите, които бяха оставили, докато бързаха да си тръгнат, включително черната брезентова чанта за инструменти и разглобения ми модем. И още нещо — малко бяло устройство, поставено между кабела на клавиатурата и един от USB портовете на гърба на компютъра. Цветът беше съвсем същият, сякаш точно там му беше мястото.
Не съм компютърен специалист, но не е нужно човек да е механик, за да кара кола. Тази малка джаджа се наричаше кийлогър и съдържаше миниатюрен USB диск, който записваше всяко натискане на клавиатурата върху чип. Да, можете да получите тези данни и със софтуер, но е доста по-сложно сега, когато повечето хора използват антивирусни програми. Ако нямах причини да го търся, никога не бих го намерил.
В кабелния модем открих малко черно устройство, за което се досетих, че е флашка. И на него не му беше там мястото.
Обадих се на Дороти.
— Знаели са, че имаш среща с Маркъс — каза тя — и не са очаквали да си у дома.
— Е, ако е така, значи не са ни наблюдавали.
— Щеше да ги забележиш, Ник. Те не са глупави.
— И кои са те?
— Искам да върнеш кийлогъра обратно в USB порта, ясно?
Послушах я.
— Знаеш ли как да отвориш текстови редактор?
— Да, ако ми обясниш.
Тя ми обясни, аз отворих един прозорец и й изчетох няколко дълги поредици от цифри. После извадих кийлогъра и вкарах устройството от модема. Повторих процеса и й прочетох други цифри.
— Чакай малко — каза тя и аз зачаках.
Местата, където се бяха забили двете стрелички от тейзъра — в дясното ми рамо и отляво под кръста — все още бяха изтръпнали и започваха да ме сърбят. Чувах как Дороти трака по клавиатурата и мърмори, а от време на време и сумти.