— Защо ми е да те убивам, Алекса? Много по-зле е да останеш погребана в ковчега, дълбоко под земята.
— Господи! Убий ме, моля те!
— О, не! — отвърна гласът. — Искам да останеш жива много дълго време. И да знаеш, че никой никога няма да те намери. Никой!
Тя изохка, изкрещя и усети, че й прилошава. Главата й се въртеше.
— Намираш се на три метра под земята и никой няма представа къде си. Може би ще ида да се поразходя с колата. Може да замина за няколко дни. Ще оставя вентилационната система да работи, разбира се, за да не ти свърши въздухът. Ще крещиш и никой няма да те чуе, ще блъскаш с юмруци и ще дереш стоманените стени на ковчега и никой няма да разбере, че си там.
— Моля те, всичко ще направя! — изскимтя Алекса. — Всичко, каквото и да е! — Тя замълча, преглътна с усилие и си помисли, че може Пак да повърне. — Много си силен. Мисля, че си привлекателен мъж.
От колоната над главата й се разнесе кикот.
— Не можеш да направиш нищо, което да ме възбуди повече от това да гледам как се молиш. Това много ме възбужда, Алекса.
— Баща ми ще ти даде всичко, което поискаш. Всичко!
— Не! Грешиш! Нищо не прави, за да те освободи.
— Може би не знае какво е Меркурий.
— Знае. Баща ти много добре разбира за какво става дума. Знаеш ли защо не желае да ни даде онова, което му поискахме?
— Той не знае какво искате!
— Ти не си важна за него, Алекса! Обича жена си и парите си повече от теб. Може би никога не те е обичал. В капан си, като плъх, той знае това и изобщо не му пука.
— Не е вярно!
Отговор не последва. Само мълчание.
— Не е вярно! — повтори Алекса. — Позволи ми пак да говоря с него. Ще му кажа, че трябва да действа веднага.
Нищо. Тишина.
— Моля те, нека говоря с него!
Нищо, нито звук. Тя започна да долавя далечни звуци в ужасяващата тишина и първо реши, че са само халюцинации — скърцането на колелото, в което ужасеният й разум се въртеше като хамстер. Но не, това наистина бяха гласове. Неясни и приглушени, но определено гласове. Понякога точно така долавяше гласовете на родителите си, които се дочуваха през решетките на радиаторите в старата къща, въпреки че те се намираха два етажа по-долу.
Горе имаше хора. Сигурно Бухала и останалите, с които работеше. Гласовете им идваха през тръбите, които й доставяха свеж въздух. При него ли бяха? Ами ако не бяха и изобщо не знаеха за нея?
Тя с всичка сила изкрещя:
— ПОМОЩ! ПОМОЩ! ПОМОЩ! МОЛЯ ВИ, НЯКОЙ ДА МИ ПОМОГНЕ! ТУК, ДОЛУ СЪМ, ПОМОЩ!
Последва само мълчание. После неясното мърморене започна отново и тя беше сигурна, че някой се изсмя.
37
Вместо да открием Алекса, открихме захвърления й телефон. Разочарованието ни беше огромно, но колкото повече мислех за това, толкова повече неща ми се изясняваха.
Алекса най-вероятно беше на стотина мили от Бостън. Показваха го записът от хотела с часа на отвличането, както и обаждането й до 911 от Леминстър, северно от Бостън, по-малко от час по-късно.
След като Даяна проведе няколко разговора, решихме, че са откарали Алекса с кола, а не със самолет. Единствената писта наблизо беше на общинското летище „Фичбърг“. Там имаше две писти, които се използваха от няколко малки чартърни компании, само че между полунощ и шест часа онази сутрин не бяха излитали никакви самолети.
От отвличането й до първият контакт на похитителите с Маршъл Маркъс бяха изминали четиринайсет часа, в които се включваше и времето, нужно, за да я транспортират, а после — ако приемехме думите й буквално — да я погребат в някаква крипта или подземие и да поставят камери, които могат да предават по интернет. Подобно начинание е сложно и времеемко и сигурно бе отнело няколко часа, така че нямаше как да са отишли прекалено далеч.
Което обаче не стесняваше особено периметъра.
Оставих Даяна пред сградата на ФБР. Беше едва шест сутринта, но тя реши, че може да започне работния ден по-рано. Щеше да ангажира техниците още щом пристигнеха, за да обработят подробно телефона на Алекса.
След като Даяна слезе, аз останах известно време пред „Сентър Плаза“ 1, без да гася мотора на дифендъра, и се замислих дали да не се отбия у дома, за да поспя няколко часа — очакваше ме тежък ден. Първо обаче реших да проверя електронната си поща.
Открих поредица от имейли, но не от име, а от номер, който не разпознах. Отне ми няколко секунди да си дам сметка, че са били изпратени автоматично от миниатюрното GPS проследяващо устройство, скрито в златната запалка „С. Т. Дюпон“ на Тейлър Армстронг. Не точно нейната, а онази, с която я замених, когато „случайно“ я изтървах на паветата на Бийкън Хил. Бях я купил от магазина за тютюн на Парк Скуеър — съвсем същата златна запалка „С. Т. Дюпон“ с диаманти по капачето. Класика, при това абсурдно скъпа, но много по-евтина от това да наема някой да следи Тейлър.