Грабнах електрическия пистолет „СаутОрд“, изящен инструмент от неръждаема стомана с размерите на електрическа четка за зъби, който е по-бърз и лесен за употреба от всеки шперц, макар че вдига повече шум. Батериите обаче бяха свършили, така че посегнах към моя „Изи Снап“ — традиционен ръчен шперц, разработен за полицаи, които нямат време да учат бавния, фин занаят на разбивача на ключалки. Уви, пистолетите-шперцове не са особено тихи. Щракването е доста силно, но поне става бързо.
Изкачих се по страничното стълбище, което осигуряваше външен достъп до апартаментите. Няколко циментови стъпала водеха до тясна веранда с дървени перила, боядисани в сиво. Оттам нагоре стълбите бяха от боядисано дърво. С леки стъпки се качих догоре, изминах няколко метра, промъквайки се край парапета и спрях, за да преценя ситуацията.
До вратата на апартамента имаше прозорче с дръпнати завеси. Ключалката беше най-обикновена — не „Шлейг“ или някоя друга марка за секретни брави, което би ме затруднило. Изпитах облекчение. Над вратата зърнах светлинка колкото глава на топлийка — охранителна система — която обаче не светеше. Сигурно изключваше алармата, когато си беше у дома и може би щях да го заваря. Чудесно!
Дори не се огледах. Ако някой от съседите беше буден и ме видеше, исках да изглеждам така, сякаш мястото ми е там. Действах бързо, но небрежно. Първо пъхнах в ключалката инструмента за напрежение, който беше голям горе-долу колкото изправен кламер, и го развъртях малко. Хванах пистолета с дясната ръка и вкарах иглата в ключалката до инструмента за напрежение, като внимавах да не докосна пластинките, и стиснах дръжката. Чу се шумно прещракване. Наложи се да го повторя още десет-единайсет пъти, а звукът ехтеше в прохода между къщите. Освен ако не спеше като заклан, Перейра със сигурност го беше чул.
Най-сетне усетих, че патронът се завъртя. Успях.
40
Въздухът вътре беше студен — явно в някоя от стаите работеше климатик. Веднага усетих противната блатна воня на застояла вода. В апартамента имаше някой.
Всички завеси бяха дръпнати. Предното помещение тънеше в почти непрогледен мрак. След няколко секунди обаче очите ми привикнаха и успях да се промъкна през претъпканата с вещи стая, криволичейки между огромния телевизор с плосък екран и твърде големия кожен диван, пролуката между които бе пълна с празни бирени и винени бутилки. Успявайки като по магия да не съборя нищо, тръгнах по посока на шумното хъркане, което се носеше от отворената врата на спалнята. На прага се спрях — в леглото се виждаше бабуна. Не, две.
Върху възглавницата видях дълга, рошава руса коса, сякаш лъв беше изкашлял топка косми. Зърнах женски тил и чифт добре оформени рамене, а до тях, с отворена уста и хъркайки като електрически трион, лежеше мъжът, когото разпознах като Лоренцо. Онзи от видеозаписите от „Кафеза“. Същият, който бе отвлякъл Алекса, в това нямаше никакво съмнение.
Замислих се за миг, преговорих вариантите и се спрях на най-простия. Заобиколих леглото и застанах от страната на Перейра, който лежеше наполовина под намачкания чаршаф, наполовина под одеялото. Старият климатик над тях ръмжеше и Ревеше като самолетен двигател. Стаята беше леденостудена и миришеше на застояло и пот. Той беше извърнал лице към русото момиче, а чаршафът бе вдигнат до брадичката му. Сграбчих края му в десния си юмрук и бързо го дръпнах над и под главата му, така, че го заклещих отдолу. Той започна да се мята насам-натам, като ругаеше, крещеше и махаше с ръце и крака. Аз обаче го бях омотал като мумия. С дясната си ръка го хванах за гърлото и стиснах. Той се замята още по-бясно, а чаршафът заглушаваше крясъците му.
Русото момиче до него също изкрещя със странно дълбок глас и се измъкна от леглото. Докато се катерех върху гърчещото се тяло на Маурицио и го притисках надолу с колене, си дадох сметка, че дългокосата блондинка всъщност е кльощав, деликатен млад мъж.
— Нямам нищо общо! — извика момчето. — Едва го познавам, бе, пич!
Тръгна на заден ход, сякаш очакваше да скоча към него, но аз се обърнах и го оставих да си тръгне.
Боях се, че Перейра може да припадне, така че отпуснах леко хватката си. Той си пое шумно дъх и дрезгаво изграчи: