Моят офис преди бил собственост на някакъв онлайн бизнесмен, който се целел много високо, но не спечелил нищо, включително и пари. Фалирал внезапно, така че извадих късмет с наема. Бяха се измели толкова скоропостижно, че дори не бяха прибрали изисканите си висящи полилеи от метал и стъкло, както и още по-скъпите си офис столове.
— Значи казвате, че някой в борда на директорите изнася уронваща престижа информация за компанията ви — казах аз и бавно се обърнах. — И бихте желали ние да… как се изразихте?
— Да запушим теча? Нали така?
— Именно!
Удостоих го с най-доброто си конспираторско ухилване.
— Тоест, искате да им подслушваме телефоните и да им влезем в електронната поща.
— Е, вие сте професионалист — каза той бързо с мазно намигване. — Не бих ви учил как да си вършите работата.
— По-добре да не сте наясно с подробностите и как точно си правим магиите, а?
Мъжът срещу мен отривисто кимна няколко пъти.
— За да мога да отричам убедително и тъй нататък… точно така — каза той.
— Разбира се. Очевидно осъзнавате, че онова, за което ме молите, всъщност е незаконно.
— И двамата сме големи момчета.
Наложи се да прехапя устни, за да не кажа „поне единият от нас“. Точно тогава стационарният ми телефон иззвъня — беше помощничката ми — и аз вдигнах.
— Да?
— Прав беше — уведоми ме дрезгавият глас на моята компютърна анализаторка Дороти Дювал. — Името му не е Филип Къртис.
— Естествено — казах аз.
— Не ми натяквай.
— Нищо подобно не правя — защитих се аз. — Това е нещо, което се учи. Би трябвало вече да знаеш, че няма смисъл да се съмняваш в мен.
— Да бе, да! Както и да е, зациклих. Ако имаш някакви идеи, прати ми ги по месинджъра и ще ги проверя.
— Благодаря — казах аз и затворих.
Мъжът, който не беше Филип Къртис, имаше силен чикагски акцент. Където и да живееше сега, беше израсъл в Чикаго. Баща му беше богаташ — наследеният „Патек Филип“ го потвърждаваше. От друга страна, на черното му куфарче „Луи Вюитон“ имаше черен самолетен етикет. Джет карта за частна самолетна компания, която му позволява да лети с тях определен (и ограничен) брой часове годишно. Което означаваше, че той иска частен самолет, но не може да си го позволи.
Спомних си една статия, която бях мернал в интернет за някакъв семеен бизнес в Чикаго със сериозни неприятности.
— Бихте ли ме извинили за момент? — обърнах се към госта си аз. — Трябва да се оправя с един малък проблем.
После отворих месинджъра, написах кратко съобщение и го изпратих на Дороти. Отговорът пристигна след по-малко от минута — статията беше от „Уолстрийт Джърнъл“. Прегледах я и си дадох сметка, че съм познал. Спомних си, че наскоро бях чул цялата грозна история. Облегнах се в стола си и казах:
— Проблемът обаче е следният.
— Проблем ли?
— Не желая да работя с вас.
Зашеметен, той втренчи невярващ поглед в мен.
— Какво казахте?!
— Ако наистина си бяхте написали домашното, щяхте да знаете, че правя проучвания за частни клиенти. Не съм частен детектив, не подслушвам телефони и не уреждам разводи. И определено не съм семеен терапевт.
— Семеен…?
— Явно става дума за семейна кавга, Сам.
На скулите му избиха малки розови петна.
— Казах ви, че името ми е…
— Не си правете труда — уморено го прекъснах аз. — За никакво изтичане на информация на става дума. Семейните ви неприятности не са тайна. Трябвало е да наследите компанията на баща си, но той е разбрал, че се каните да превърнете „Рихтър“ в частна компания и да се опаричите.
— Нямам представа за какво говорите.
Баща му, Джейкъб Рихтър, беше започнал като собственик на гараж в Чикаго, а сега притежаваше най-голямата верига луксозни хотели в света. Сто петзвездни хотела в 40 страни, няколко круизни линии, молове, офис-сгради и адски много недвижими имоти. Стойността на компанията възлизаше на десет милиарда долара.
— Татко ви е побеснял — продължих аз, — изритал ви е и е назначил по-голямата ви сестра за директор на компанията, обявявайки я за пряк наследник вместо вас. Не сте го очаквали, нали? Мислели сте, че сте с единия крак вътре. Обаче нямате намерение да търпите това. Знаете всички мръсни тайни на баща си и сте решили да го запишете, докато предлага рушвети и подкупи при поредната сделка с недвижими имоти, за да го изнудите да ви прибере обратно. На това му викат „да спечелиш нечестно“, нали?