41
Мъжът бавно пресичаше голото глинесто поле на път към фермата, когато сателитният телефон на колана му забръмча. Беше студена и свежа надвечер, а небето — като синьо стъкло.
Знаеше кой се обажда, защото само един човек имаше този номер. Знаеше също и какво иска. Докато отговаряше на повикването, мъжът спря точно в центъра на купчината пръст и си отбеляза да я мине още веднъж с пневматичната трамбовка. Или няколко пъти с багера — това щеше да бъде достатъчно. Не, че момичето можеше да се измъкне изпод три метра пръст, но тук в Ню Хампшър съседите понякога ставаха твърде любопитни. Или твърде приятелски настроени.
— Да? — каза Драгомир.
— Все още нищо — отвърна мъжът, който беше казал, че името му е Кирил. Говореха на руски. Може би това беше истинското му име, а може би не, на Драгомир му беше все едно. Кирил не бе нищо повече от посредник, момче за всичко, което разнасяше съобщенията между Кирил и извънредно богатия човек, когото Кирил наричаше просто „клиента“, без никога да споменава името му. Драгомир нямаше възражения — колкото по-малко знаеха един за друг с клиента, толкова по-добре. Кирил обаче се тревожеше, суетеше се и бъбреше като уплашена стара бабичка. Боеше се, че някоя подробност може да се обърка. Явно смяташе, че всичко върви гладко благодарение на постоянното му наблюдение и всекидневни проверки. Не знаеше, че Драгомир рядко допуска грешки.
— Минаха само няколко часа — каза Драгомир.
— Да не мислиш, че бащата си е легнал? Трябваше веднага да прати файла! Дъщеря му…
— Имай търпение — прекъсна го Драгомир.
Над главата му изрева самолет и сигналът се накъса. Наблизо прелитаха самолети на всеки половин час, най-вече нощем, на път от въздушната база в Бангор, Мейн, и издаваха типичния за армейските транспортни машини тътен. Напомняше му за Афганистан и многобройните ИЛ-76, които постоянно фучаха над главата му.
— …заложникът е в добро здраве? — казваше Кирил, когато сигналът се изчисти.
Сателитният телефон „Иридиум“ беше криптиран, така че Кирил говореше почти без заобикалки, макар че Драгомир никога не го правеше. Той не вярваше на технологията. Отговорът му беше кратък:
— Друго има ли?
— Не.
Той затвори и се взря в прясно разораната земя, която изглеждаше златиста под лъчите на залязващото слънце. Ботушите му потънаха в меката пръст, оставяйки отпечатък, ясен като гипсова отливка. Някои от стъпките му пресичаха дълбоките следи от гумите на багера. Все още пазеше блед спомен от спечената пръст по двора на затвора, където не проникваше слънчева светлина и не растеше трева. Оттогава много харесваше поляните.
Драгомир се качи на верандата, мина край компресора за въздух и дългия му жълт кабел и дръпна мрежата против комари. Тя беше осеяна с дупки, така че той побърза да затвори дървената врата зад себе си, за да не нахлуят насекомите. Цялата проклета ферма беше пред срутване. Къщата и земята около нея — близо триста акра гори в една усамотена част на Ню Хампшър — беше собственост на старец, който се беше преместил във Флорида. Никой не се беше отбивал тук от четири години. Затова Драгомир се беше самоназначил за надзирател, въпреки че от попечителския фонд нямаха представа за това.
Докато минаваше през зимната градина, която бе превърнал в свой кабинет, той чуваше жалното мяукане на момичето от тонколоните на компютъра. На монитора тя се въртеше, дращеше, крещеше и се гърчеше като някакво зловещо зелено привидение.
Шумът го дразнеше, така че той натисна един клавиш и настана тишина.
42
Час по-късно се намирах на шестия етаж на „Сентър Плаза“ 1 заедно с Даяна, която изглеждаше изтощена. Очите й бяха замъглени и кръвясали. Подобните й на тирбушони кичури още повече я караха да прилича на Медуза Горгона и въпреки това тя беше най-красивата жена, която бях виждал.
Тя изчака да ми връчат табелка „Посетител“ и ме придружи вътре.
— Как стана това? — попитах тихо аз, а тя ми отговори едва когато минахме край кабинетите на заместник-главните специални агенти. Забелязах, че вратата на Гордън Снайдър е отворена, но под такъв ъгъл, че не успях да видя дали е вътре.
— Казаха ми само, че им се е обадил информатор.
— Чий информатор?
Тя не отговори. Стигнахме до лабиринт от преградени кабинки, повечето празни. Още беше доста рано. Веднага разпознах коя е нейната по снимките на деца по стените, които очевидно не й бяха роднини, и по изрезките от вестници със завити крайчета — „Стоу“ (Вермонт), „Рипортър“ и „Бидфърд“ (Мейн), „Джърнъл Трибюн“ и „Бостън Хералд“ — и заглавия като „ИЗНАСИЛВАЧ ОБВИНЕН ЗА ИЗЧЕЗВАНЕТО НА МОМИЧЕНЦЕ“. Видях още снимка в едър план на кувертюра с индийски десен и ксерокопие на бележка, написана с печатни букви от почти неграмотна ръка, която гласеше ЗДРАСТИ КОТЕ НАБЛУДАВАМ ТЕ АЗ СЪМ ОНЗИ КОИТО ОТВЛЕЧЕ ИЗНАСИЛИ И УБИ АРДЪН.