Нормален човек не би могъл да погледне тези неща дори веднъж, но те висяха пред очите й всеки божи ден, щом седнеше на бюрото си.
— Нямам представа — каза тя. — Нямам достъп до тази информация.
Чувах как в една от съседните кабинки някой си реже ноктите с досадно чаткане.
— Кой е наредил да пратят Специалните части?
— Единственият, който има право да ги мобилизира, е главният специален агент, но ти как разбра къде да откриеш Перейра?
— Пробутах проследяващо устройство на Тейлър Армстронг.
Тя се усмихна и кимна.
— Браво!
— Който и да ги е пратил, току-що съсипа най-добрия ни шанс да намерим Алекса — казах аз. — Къде е той?
— Долу, заключен в стая за разпити.
— Искам да говоря с нето.
— Не можеш.
— Защото съм цивилен гражданин ли?
— Не само затова. Той с никого не говори.
— Да не си е извикал адвокат?
— Позовава се на дипломатическия си имунитет.
— Кой е с него в момента?
— Никой. Говорим с Главна прокуратура, за да решим как да постъпим.
— Аз знам как да постъпя.
Тя отново се усмихна.
— Изобщо не се съмнявам.
— Можеш ли да ме вкараш при него?
— Ти сериозно ли?
— Напълно!
— Отговорът е „не“! Юридическият аташе от бразилското консулство в Бостън пътува насам. Някой си… — Тя погледна нещо, записано на купчината листчета до телефона й. — Клаудио Дуарте Карвальо Барбоса. Докато той не приключи консултацията си с Перейра, никой няма право дори да влезе в стаята за разпити.
Изправих се.
— Направи ми една услуга и ми покажи къде е.
— Защо?
— Просто ми е любопитно — отвърнах аз.
Даяна ме поведе надолу по стълбите към затворена стая без прозорци. Вратата беше бяла, с метална топка от външната страна вместо брава. Никой не се навърташе наоколо, за да пази.
— Има ли камери или едностранни огледала?
— Не, това противоречи на политиката на Бюрото.
— Ха! Знаеш ли, много ми се допи кафе.
— Не прави нищо, което би ме издънило, Ник!
— Няма. И не бързай с кафето.
Лицето й беше безизразно, но очите й блестяха.
— Може да се наложи да сваря ново. Току-виж съм се забавила.
Облегнат в металия си стол зад маса с плот от ламинат „Формика“, Маурицио изглеждаше отегчен. Щом ме позна, той се ухили — бавно и триумфално.
— Няма да говоря, човече. Имам… imunidade diplomatica.
— И щом се появи юридическият аташе от бразилското консулство, ще те освободят и ще си отидеш вкъщи, така ли?
— Така стават нещата, човече. Всичко е тип-топ.
— Отлично! — казах аз. — Това ми харесва.
Това го развесели.
— Харесва ти, а? — изсмя се той. — На мен също.
— О, да, определено, защото навън нямаш никакъв дипломатически имунитет.
Усмивката му поувехна малко.
— Щом те пуснат — продължих аз, — ще е сякаш някой е метнал шепа карантии в резервоар с акули. Голямо плюскане ще падне. Водата ще кипи, а акулите ще обикалят.
— Не се опитвай да ме заплашваш.
— Замисли се малко. Хората, които са те наели, ще решат, че си ни изпял всичко.
Той бързо тръсна глава.
— Не съдействам на ФБР!
— Твърде скромен си относно помощта, която ни оказа.
— Нищо не съм казал на ФБР! Нищо на никого не съм казал!
— Естествено, че каза — извадих телефона му от джоба си и му го показах. — Първо, даде ни телефонен номер. За което правителството на САЩ ти е изключително благодарно. Всъщност лично ще се погрижа да ти издадем похвала за ценното съдействие, което оказа на силите на реда.
— Никой няма да повярва, че съм проговорил — заяви той, но вече не звучеше толкова уверено. Беше приел, че съм от ФБР, а аз не смятах да го поправям.
— Ами? Интересно какво ще си помислят, ако ти оставя съобщение на гласовата поща с името на човека, с когото ще работиш в Бюрото и ти обясня как точно ще уредим следващата среща. Може дори да спомена, че следващия път, когато се виждаш с колумбийските си приятели, ще носиш микрофон.
Виждах как кръвта се смъква от лицето му.
— Надявам се знаеш, че ти подслушват телефона — казах аз. — Сигурно са направили копие и на мобилния.
Той поклати глава и издаде напред долната си устна, преструвайки се на скептично настроен, но знаех, че ми вярва.