— Някога чувал ли си как постъпват с хората, които са ги предали?
— Няма да ме убият.
— Вярно е — кимнах аз. — Обичат преди това да ги измъчват и да ги осакатяват. Да проточват нещата. Ще ти се иска да те убият, поне така съм чувал. Имат една поговорка — „Трупът не може да се идентифицира по торса“. — Направих пауза, за по-убедително. — Затова отрязват ръцете, краката и главата. Грешат, разбира се — един труп може да се идентифицира по торса. Просто отнема малко повече време.
Кафявите очи на Маурицио бяха кухи и празни, ужас разкривяваше лицето му.
— Може би татко ти ще задейства връзките си и ще ги убеди да не те съдят строго, а?
Ларинксът му подскачаше нагоре-надолу, той се опитваше да преглътне, но устата му беше пресъхнала.
— Обаче знаеш ли какво? — продължих аз. — Днес е щастливият ти ден, защото съм готов да ти предложа специално споразумение и то при страхотни условия, на всичкото отгоре. Кажеш ли ни каквото искаме да знаем, повече никога няма да ни видиш. Без благодарствени бележки, без приятелски обаждания. Може дори да оживееш. — Изчаках малко. — Всичко ще е тип-топ.
— Какво искаш? — прошепна той с пресипнал глас.
— Едно име. Това на човека, който те нае да отвлечеш момичето.
— Казах ти…
— Подробно описание. Височина. Цвят на очите. Как изобщо се е свързал с теб. Къде си им доставил… „пакета“.
— Не му знам името, бе, човек — прошепна той. — Беше много едър, много силен. Много страшен.
Сега бях сигурен, че казва истината. Ужасът бе разкъсал обичайната завеса от лъжи и той имаше една-единствена цел — да остане жив, а не да защити работодателите си. Нямаше да скрие нищо от мен.
— Каза ли ти защо му е момичето?
— Каза ми да я сваля, да й сипя от наркотика и да я предам…
Чух приближаващи се стъпки и гласове, Маурицио също.
Той замръзна и погледна към вратата.
— Къде я отведе той? — попитах аз.
— Онзи има очи на тила — прошепна той. — Нищо не мога да кажа.
— Как така има очи на тила?
Тогава обаче вратата се отвори и вътре надникна един дундест тромав мъж със сив костюм и лъскава плешива глава.
— Какво, по дяволите, търсите тук?! — избоботи гласът на Гордън Снайдър.
43
— Здрасти, Спайк — казах аз.
— Какви ги мътиш, Хелър? — стрелна ме със студени очи Снай-дър. — Подковаваш свидетеля? Или купуваш мълчанието му?
Преди да успея да отговоря, зад него се чу висок глас:
— Никой не може да разговаря с клиента ми! По телефона ви го заявих съвършено ясно!
Някой изблъска Снайдър и в стаята за разпити нахлу едър, елегантен мъж, вероятно метър и деветдесет, с широки рамене. Сивата му коса стигаше почти до яката на ризата, имаше дълбоко поставени очи и набраздени от акне бузи. Носеше тъмен костюм и вратовръзка с цвят на бургундско вино. Шитият му по поръчка костюм плътно обгръщаше широкия му гръб. Мъжът излъчваше властен авторитет. Това беше юридическият аташе от бразилското консулство, разбира се.
— Веднага изгонете този човек! — нареди той на безупречен английски с почти недоловим акцент. — Нямате право да разпитвате моя клиент! Ако тук има каквато и да е апаратура, тя трябва веднага да бъде изключена. Разговорът ми с господин Перейра трябва да бъде напълно поверителен.
— Разбрано, господин Барбоса — каза Снайдър. Закова ме с блеснал от бяс поглед, насочи късия си показалец към мен, а после — към вратата със сръчността на фокусник, размахал вълшебна пръчица. — Пръждосвай се оттук! — изсъска ми той.
44
В двора излая куче. Първата мисъл на Драгомир беше, че това са ловци. Ловният сезон не беше започнал, но това не би спряло някои хора. На всеки сто и петдесет метра в гористата част на имота беше заковал табели „ВЛИЗАНЕТО И ЛОВЪТ ЗАБРАНЕНИ“, но не всички можеха или пък искаха да четат.
„Ловци“ означаваше „нарушители“, а нарушителите означаваха повишено внимание. Хората в провинцията постоянно се бъркаха в работите на съседите си. Особено ако ставаше дума за непознат, който се е появил, без да се представи. Вие ли сте новият собственик? Вие ли сте Олдерсън? Какъв е тоя багер в двора? Да не строите? Съвсем сам, без работници? Сериозно? Ха! И какво строите?
Драгомир беше купил всичко необходимо с пари в брой. Багерът взе от един склад в Бидфърд, а компресорът — от „Хоум Депо“ в Плейстоу. Ковчегът купи от компания за ковчези на едро в Доувър. Спомена нещо за семейното гробище, изкопано на двойно по-голяма от стандартната дълбочина, и за починалия си чичо, който за жалост ще бъде първият му обитател. Обясни, че при дълбочина от три и шейсет иска да е сигурен, че ковчегът няма да бъде смазан от пръстта.