— Стига, Нико! Не ми развивай и ти поредната теория за конспирация.
— Както гласи поговорката, не всяка конспирация е теория.
— Явно това означава, че не вярваш и на мен.
— Вярвам ти напълно и абсолютно, без резерви! Просто не забравям, че всичко, което ти кажа, може да се озове в пощенската кутия на Гордън Снайдър.
Личеше, че я заболя.
— Значи не ми вярваш?
— Да го кажем така — ако разбереш нещо, което има връзка с разследването и не му съобщиш за него, значи не си вършиш работата добре, нали?
За миг тя остана неподвижна, а след това кимна бавно.
— Това е вярно.
— Значи разбираш. Никога не бих те излъгал, но не мога да ти кажа всичко.
— Добре, разбирам… Ако някой наистина се опитва да ти попречи да намериш Алекса, каква е причината?
Свих рамене.
— Нямам представа, но имам чувството, че ми пращат послание.
— А именно?
— Че съм на прав път.
47
Моят стар приятел Джордж Девлин, или Ромео, както го наричахме в Специалните части, беше най-хубавият мъж, когото съм виждал. В гимназията бил не само най-харесваното момче, но и звездата на хокейния отбор, а в град, вманиачен по хокея, колкото е Гранд Рапидс, Мичиган, това значи много. Имаше и чудесен глас и в дванайсети клас пял в училищния мюзикъл. Освен това беше голям компютърджия и запален геймър.
Можел да се занимава с каквото му хрумне, но родителите му нямали достатъчно пари, за да го пратят в университет, така че се записал в армията. Където, разбира се, го одобрили за специалните части. След като преминал специализираното компютърно обучение, го повишили в чин сержант по комуникациите. Точно така се запознах с Джордж — беше сержант по комуникациите в моя отряд. Не знам кой пръв му измисли прякора Ромео, но му залепна и така си остана. Но след като го раниха в Афганистан и физиотерапията му приключи, той ни каза да престанем да му викаме Ромео и да го наричаме Джордж.
Видяхме се в огромната бяла каравана, обкичена с антени, която му служеше за дом и мобилен офис. Беше я паркирал в един подземен гараж в хотел „Холидей Ин“ в Дедам — типично за него. Предпочиташе да се срещаме на скрити места и живее така, сякаш някой го гони.
Отворих вратата на караваната и влязох в слабо осветената й вътрешност.
— Хелър — разнесе се гласът му от мрака и когато очите ми свикнаха, го видях да седи на висок стол пред редица монитори, с гръб към мен.
— Здрасти, Джордж! Благодаря ти, че се съгласи да се видим толкова скоро.
— Явно GPS тракерът е пожънал успех.
— Да, абсолютно, благодаря ти.
— Следващия път не забравяй да си проверяваш имейла.
Кимнах и му подадох мобилния телефон „Нокиа“, който бях взел от апартамента на Маурицио. Той се обърна с лице към мен. Или поне с онова, което бе останало от лицето му. Така и не свикнах да го гледам, всеки път здравата се стрясках. Онова, което трябваше да бъде лице, представляваше ужасяваща каша от белези, някои съвсем бледи, а други яркочервени. Имаше ноздри и съвсем тънка уста, а армейският хирург бе успял да му направи клепачи от кожа, взета от вътрешността на бедрото му. Шевовете още си личаха ясно.
За щастие Девлин вече можеше да диша, без да го боли твърде много и виждаше с едното око, но не беше лесно да го гледа човек. Беше се превърнал в звяр. Външността му, която дълго време беше причина за популярността му, продължаваше да бъде определяща, макар и в обратната посока. Предполагам, че в това има известна ирония.
— Смятам, че знаеш как да вадиш телефонни номера от списъка с обаждания — каза той. Заради унищожените гласни струни гласът му бе по-скоро дрезгав шепот, а устата му често издаваше мляскащ звук заради лошо сглобените тъкани.
— Дори аз знам как се прави това.
— Какво искаш от мен тогава?
— Единственият номер, който го е търсил и на който е звънял, е на мобилен телефон. Вероятно е на свръзката му — човекът, който го е наел да отвлече момичето. Ако някой може да открие лошия с помощта на този телефон, това си ти.
— Защо не помоли ФБР за помощ?
— Защото не съм сигурен на кого мога да вярвам там.
— Отговорът е „На никого“. Защо изобщо работиш с тях?
— Нали се беше отказал от тия правителствени простотии?
— Защото са ми нужни. Бих направил всичко, за да върна Алекса.
Той шумно вдиша и издиша.
— Без коментар.
Джордж ненавиждаше всички правителствени агенции и се отнасяше към тях с огромна подозрителност. Те бяха врагът — разполагаха с твърде много власт, бяха прекалено злонамерени и смятам, че той обвиняваше всяка една от тях за самоделното взривно устройство, което се взриви в резервоара на хъмвито му в Афганистан. Не смятам, че признаваше заслугите на армейските пластични хирурзи-герои, които спасиха живота му и му осигуриха нещо, което поне напомняше на лице, но кой би могъл да го обвинява за гнева му?