Джордж наклони странно глава, за да огледа телефона. Предпочиташе да работи на слаба, почти отсъстваща светлина, защото окото му бе твърде чувствително.
— А, „Нокла“ 8800. Това не е обикновен анонимен телефон.
— Искаш да кажеш „Нокиа“.
Той ми го показа.
— Не можеш ли да четеш, Ник? Пише „Нокла“.
Прав беше, пишеше „Нокла“.
— Менте?
Той чукна няколко числа.
— Да, IMEI го потвърждава.
— Кое?
— Серийният номер — Джордж свали капачето и извади батерията. — Специално издание от Шенжен — каза той и я вдигна към мен, а аз се наведох напред. Беше обсипана с китайски йероглифи. — Ако някога видиш разпродажба на телефони „Нокиа“ по Ибей, съвсем нови, на половин цена — да знаеш, че са произведени в Китай.
Кимнах.
— Ако си поръчваш телефон по интернет, не се налага да рискуваш да влезеш в „Уолмарт“ или „Таргет“ и лицето ти да цъфне на камерите — казах аз и веднага съжалих, че избрах тези думи. Той сигурно би дал всичко, за да може да влезе в „Уолмарт“, без хората да отместват погледи с погнуса, а децата да пищят.
Девлин се обърна рязко, за да погледне към един от мониторите. На него мигаше зелена точка.
— Като говорим за проследяващи устройства, случайно да носиш такъв?
— Не и с мое знание.
— Не ти ли казах да вземеш мерки, ако ще идваш тук?
— Взех.
— Може ли да видя телефона ти?
Подадох му блекберито си, а той го погледна, сложи го на тесния плот, отвори го, извади батерията и извади нещо иззад нея с чифт пинсети. Вдигна го нагоре и го изгледа накриво. Вече не беше способен да променя изражението си, но ако можеше, лицето му сигурно би излъчвало ликуване.
— Някой следи всяко твое движение, Хелър — каза той. — Да знаеш откога?
48
Разбира се, не знаех откога ме следят, но поне сега разбирах как са успели да ме проследят до апартамента на Маурицио Перейра в Бедфърд. „Таен информатор“ — друг път.
— Изглежда от ФБР са ти боднали опашка. А аз си мислех, че им съдействаш. Някой имал ли е възможност да бърника блекберито ти, без да забележиш?
Кимнах. Спомних, си че неведнъж, а два пъти си оставях телефона на рецепцията в сградата на ФБР в Бостън.
— Сега дори аз взех да ставам параноик.
Той се обърна и ме изгледа. Прииска ми се да отместя очи от лицето му, но си наложих да срещна погледа му.
— Това, че си параноик, не означава, че не те преследват — каза той и в мрака от шепота му ме побиха тръпки. — Мисля, че това е цитат от Ник Хелър.
— Не съм го измислил аз.
— При всички положения си напълно прав за китайските ментета. Ако ги купуват по интернет, рискът да се изложат на нежелано внимание намалява, това е така. Само че има още по-добра причина, за която знаят само най-добрите злодеи.
— И тя е?
— Електронният сериен номер. Всеки мобилен телефон има, дори най-евтините анонимни такива.
— Дори ноклите?
— Да, дори ноклите, но след като използват специалните от Шенжен, значи залавянето на твоите злодеи с традиционни методи ще е много, много трудно.
— Как така?
— Ако ФБР разполага със серийния номер на истинска „Нокиа“, трябва само да се обадят във Финландия и от компанията ще им кажат къде е бил продаден телефонът. Лошите това не ги устройва, а с това бебче на кого ще се обадиш, на някаква фабрика в Шенжен? Никой там няма да говори английски, освен това е сигурно, че не водят документация, ако изобщо си вдигат телефоните.
— Значи говорим за професионалисти.
Той не отговори — беше се навел над телефона с лупа и пинсети и се опитваше да измъкне нещо от него. Накрая успя и ми показа мъничко оранжево картонче.
— SIM-картата — казах аз. — И тя ли е китайска?
— Узбекска. Тия са адски умни.
— SIM-картата е от Узбекистан?!
— Сигурно ги купуват на едро по интернет, пращат им ги до някоя частна кутия и следата свършва. Еха, китайско менте с непроследим сериен номер и непроследима SIM-карта. Да познаваш агенти на ФБР, които говорят узбекски?
— Какво предлагаш тогава?
— Сериозно дълбаене.
— От кой вид?
— Защо не оставиш това на мен? — попита Девлин.