— Защото жалкият ми мозък на простосмъртен няма да може да го разбере ли?
— Ето ти блекберито, съвсем чисто е.
— Благодаря — казах аз, — но искам да върнеш обратно тракерчето.
— Това е… глупаво.
— Несъмнено е така — кимнах аз, — но първо искам да му източиш батерията. Ще можеш ли?
— Не се зарежда от тази на телефона ти, така че няма проблем.
— Добре. Искам да умре от естествена смърт след… ами, петнайсет или двайсет минути.
Той кимна.
— За да не разберат, че си го открил.
— Да. Предпочитам да ме подценяват.
Ако можеше, щеше да се усмихне, но долових смеха в гласа му.
— Знаеш ли какво, Хелър? — каза той. — Май аз съм те подценявал. Смятам, че си доста впечатляващ.
— Направи ми една услуга — казах аз, — и не го разгласявай. Докато вървях към дифендъра, блекберито ми иззвъня.
— Очаквах да ми се обадиш веднага — каза Даяна.
— Блекберито ми временно се изключи.
— Не видя ли какво ти пратих?
— Какво си ми пратила?
— Снимка на похитителя — отвърна тя.
49
В полицейското управление в Пайн Ридж, Ню Хампшър (население 1260 души) имаше двама полицаи на половин работен ден, двама на пълен работен ден и един началник.
Уолтър Ноуитски беше началник на полицията в Пайн Ридж от дванайсет години. Преди това работеше в Конкърд и получи началническото място, още щом го обявиха. С Дилия искаха да се преместят в малък град, за да има той повече време за лов. Работата тук беше рутинна и спокойна, а извън ловния сезон — направо скучна.
В кабинета му колебливо надникна новакът Джейсън Кент. Бузите и щръкналите му уши бяха червени, както всеки път, когато беше притеснен.
— Началник, викали сте ме? — рече Джейсън.
— Сам Дюпуи не спира да звъни — каза началник Ноуитски. — Влязъл му е някакъв бръмбар за имота на Олдерсън.
— Че защо, там никой не живее.
Ноуитски поклати глава.
— Нещо за кучето му, което избягало, не го разбрах както трябва. Сега обаче той мисли, че там строят без разрешително и какво ли още не.
— Искате ли да взема колата и да ида да поговоря с господин Дюпуи?
— Просто се отбий в имота на Олдерсън, ако обичаш. Иди, представи се и виж какво става.
— Не знаех, че от Олдерсънови идва някой в имота. Мислех, че онзи старец, собственикът, просто го няма.
— Сам каза, че онзи бил надзирател или нещо такова, работел за семейството.
— Добре.
Джейсън стана и вече излизаше, когато началник Ноуитски каза:
— Обаче се дръж учтиво, става ли? Недей да дразниш човека.
50
Отворих имейла от Даяна и нетърпеливо зачаках прикаченият файл да се отвори. Появи се снимка — мътна, с лош контраст. На нея се виждаха тилът и раменете на мъж. Снимката явно бе направена през нощта. Може би беше от охранителна камера. Но защо Даяна беше толкова сигурна, че това е нашият човек?
Разгледах я по-подробно, макар че на екрана на блекберито не беше лесно. Видях нещо, което може би беше облегалката на предна седалка в кола — снимката бе направена от задната. Раменете на мъжа стърчаха значително над нея — беше висок. Главата му явно бе бръсната, но нещо закриваше голяма част от тила и врата му. Риза с висока яка? Не, може би просто тъмно петно, дефект в снимката. Когато се вгледах, ми се стори, че тилът и целият му врат са оцветени от някакъв отвратителен родилен белег. Докато гледах обаче, осъзнах, че това изобщо не е родилен белег. Беше картина, илюстрация. Приличаше на татуировка, но никой не татуира скалпа си, нали?
Напротив.
Татуировката изобразяваше главата на голяма птица, може би орел или лешояд. Графика в черно или тъмносиньо, много подробна, макар и грубо изпълнена. Стилизирани пера, остър клюн, изпъкнали уши. Може би беше бухал, с големи, свирепо втренчени очи — огромни празни кръгове с по-малки кръгчета в центъра, които трябваше да представляват ирисите. „Оня има очи на тила.“
Когато Маурицио Перейра избъбри тези думи, не им обърнах никакво внимание. Това беше просто израз, част от дългата тирада на един ужасен човек и нищо повече. Помислих, че се опитва да каже „Този човек чува и вижда всичко, има информатори навсякъде, не мога да ти кажа името му, страх ме е.“
Той наистина се страхуваше, но това не беше метафора. Беше го казал буквално. На тила на онзи мъж наистина имаше очи.
Даяна вдигна още след първото иззвъняване.
— Кой е направил снимката? — попитах аз.
— Александра Маркъс. Извадихме я от айфона й, направена е в нощта на изчезването.