Тя живееше в общност за пенсионери в Нютън в долната половина на една вила, която гледаше към водохранилището. Къщите, разположени сред вити пътеки и добре поддържани градини, до една бяха еднакви. Не ги различавах и постоянно се губех. Беше като „Селото“ в онзи стар британски сериал „Затворникът“, само дето тук си имаха бингозала.
Вратата се отвори със замах в мига, в който натиснах звънеца. Появи се майка ми, облечена с тюркоазени панталони и бяла блуза под развяваща се плетена жилетка с цветовете на дъгата, и огърлица от големи стъклени мъниста с цвят на нефрит, както и съвсем малко грим, от който никога не бе имала нужда. Беше прехвърлила шейсетте, но си оставаше прелестна жена със сини като сапфири очи, тъмни мигли и млечен тен, който определено не й се полагаше, като се има предвид колко пушеше. Когато баща ми я е видял за пръв път, сигурно е била умопомрачително красива.
Тя държеше цигара, както винаги, а наоколо й се виеше дим. Още преди да успее да ме поздрави, иззад гърба й към мен се стрелна едър тъмен снаряд. Опитах се да отстъпя встрани, но кучето й вече беше оголило зъби, лаеше бясно и ръмжеше, а острите му нокти деряха гърдите и ръцете ми през пуловера. Опитах се да го сваля с коляно, но адското псе беше твърде пъргаво и жилаво и се ожесточи още повече.
— Долу, Лили! — каза делово майка ми.
Гласът й бе станал по-нисък и дрезгав след толкова години пушене. Звярът веднага легна на плочките в антрето и опря глава на предните си лапи, но продължи заплашително да се взира в мен и тихо да ръмжи.
— Радвам се, че ти се подчинява — казах аз. — Смятам, че щях да остана без око.
— А, не. Много е обичлива, нали така, Лили-уили? Ела тук!
Мама протегна едната си ръка да ме прегърне, протягайки
Другата назад, като деликатно държеше цигарата по-далеч от мен с два дълги извити пръста, сякаш се правеше на Бети Дейвис.
Щом влязох, кучето стана и ни последва, а ноктите му тракаха по дървения под. Вървеше толкова близо до мен, че постоянно се блъскаше в краката ми. Това явно беше нарочно — предупреждаваше ме, че може да ми прегризе гърлото по всяко време. Просто чакаше господарката му да излезе за малко от стаята.
— Гейб тук ли е?
— В стаята си е. Играе на някаква компютърна игра, където си войник и убиваш много хора. Постоянно гърмят бомби. Казах му да си сложи слушалки, защото шумът започна да ме дразни.
Толкова по-добре — не исках той да чуе какво имам да й казвам.
— Нужно ли е Гейб да вдишва толкова дим? — попитах аз, а тя присви очи и ми хвърли преценяващ поглед през струйката дим, която се извиваше помежду ни.
— Ти изобщо виждал ли си какво представлява „Зовът на дълга“ — играта, която играе в момента? Цигареният дим е по-малкият му проблем.
— Добре.
Стараех се никога да не споря с майка ми.
— Слушай, миличък, знам, че си ужасно зает, но дали не би могъл да го научиш да шофира?
— Гейб иска да шофира?
— Току-що получи разрешително за курсове.
— Тук няма ли инструктори?
— За бога, Ник, ти си единственият мъж в живота на това хлапе! И си му кръстник. Забрави ли ти колко се разочарова, че те учих аз, защото баща ти го нямаше?
— Не се разочаровах.
— Ясно е, че малкият не иска да го уча аз.
— Имаш право, ще го направя. Макар че мисълта за Гейб на магистралата…
— И какви са тия глупости, които си му говорил? Че не бива да гледа Лили в очите, защото ще падне мъртъв?
Свих рамене.
— Виновен съм. Можеш да ме виниш и за вегетарианската му фаза. Зарази се от новата ни офис мениджърка. — Усмихнах се и поклатих глава. — Мисля, че се опитва да я впечатли.
— Миличък, какво ми пука, нали яде? Да ти напомня ли ти какви ги вършеше, за да впечатляваш момичетата? Например как се опита да си пуснеш катинарче на четиринайсет години, за да минеш за по-мъжествен пред Джени Уотсън?
Изохках.
— Спиш ли изобщо?
— Нощес работих до късно.
Холът за общо ползване беше обзаведен в стил „Икеа“ — удобно, но без стил. В „кухненската ниша“ беше пълно с плексигласови бар-столове, а до дивана, тапициран с червенокафява басма на цветчета, имаше кресло в същия цвят. На плота видях брой на „Бостън Глоуб“, отворен на кръстословицата, както и екземпляр от „Модерно съзряване“, чийто вид подсказваше, че е чела именно него.
Седнах на креслото, а тя — на ръба на дивана, като остави цигарата си в безупречно чист каменен пепелник.