— Ами ти?
— Аз не го познавам, но веднъж Маршъл ми каза, че имал най-подробните папки, които бил виждал. Напомнял му на Джей Едгар Хувър.
Кимнах и се замислих за момент.
— Маршъл всъщност защо те нае?
Тя се усмихна.
— Тоест, защо е наел жена, която няма особени умения да върти офиса му?
— Нямах предвид това.
— Точно това имаше предвид — каза мило майка ми. — Просто не искаш да нараниш чувствата ми. Няма нищо — тя отново се усмихна. — Маршъл е добър човек. Свестен човек. Видя какво стана с нас, след като баща ти замина, видя как правителството взе всичко. Дали част от него си е казала „Размина ми се само по волята божия“? Сигурно!
— Ти винаги казваше, че е поискал да помогне, защото е приятел на татко.
— Така е.
— Теб обаче не е познавал, нали?
— Ами, не. Познаваше баща ти по-добре, но Маршъл си е такъв. Най-щедрият човек, когото познавам, просто обича да помага на хората. Е, по онова време аз се нуждаех от помощ, и то отчаяно. Майка с двама сина-тийнейджъри, без дом, без пукнат грош. От къщата в Бедфърд се бяхме преместили в дома на мама в Молдън. Нямах доходи, нито се очертаваше някога да имам някакви — можеш да си представиш как се чувствах.
Знаех, че що се отнася до скалата на човешкото нещастие, нашето почти не се брои, но едновременно с това изобщо не можех да си представя какво е да бъдеш Франсийн Хелър — откъсната от пашкула на огромно богатство, гола и трепереща, изгубена и уязвима, без да знаеш към кого да се обърнеш.
— Не мога — признах аз, — но ти беше истински герой. Това поне го знам.
Тя хвана ръката ми в меката си, малка, топла длан.
— О, боже мой, нищо подобно! Просто искам да разбереш колко много означаваше за мен, че този мъж, когото почти не познавах, се намеси и ми предложи не просто доход — начин да ви осигурявам храна, а истинска работа. Начин да бъда полезна.
Изглеждаше толкова засрамена, че съжалих, че съм повдигнал въпроса. Тя се намести на стола си, издуха облак дим, изгаси цигарата и се извърна.
— Сигурно си чула слуховете, че Маршъл тайно е съдействал на Комисията по ценните книжа, когато са събирали информация срещу татко и че всъщност им е помогнал да го заловят.
Ако това беше вярно, Маршъл може би бе наел майка ми по една-единствена причина — чувстваше се виновен.
— Никога! Не и Маршъл!
— Е, ти го познаваш много добре.
— Поне преди го познавах. Но нека аз те попитам нещо.
— Разбира се.
— Мислиш ли, че похитителите ще пуснат Алекса, ако получат каквото искат?
Тя излъчваше такова отчаяние, че нямах избор и макар че се наложи да излъжа, й предложих уверенията, от които толкова се нуждаеше, също като Маркъс.
— Да.
— Защо го казваш?
— Защо ли? Защото обичайният маниер при отвличане за откуп…
— Не това те питам. Питам защо смяташ, че не мога да понеса истината? Разбирам, когато не казваш истината, Ник, все пак съм ти майка.
Винаги съм смятал, че съм наследил таланта си да разчитам реакциите на хората от нея. Също като мен, тя бе онова, което Зигмунд Фройд нарича „човек-скенер“. Грубо преведено, това означава „човек с точна преценка за другите“. Това обаче не беше всичко — двамата с нея имахме необичайната способност да разбираме дали някой казва истината по изражението му. Успехът не е сигурен, не казвам, че сме детектори на лъжата в човешки облик. Това просто е вроден талант — така някои хора са родени художници, разказвачи или певци с отличен слух. Майка ми и аз умеехме да откриваме лъжите, макар че не бяхме безупречни.
— Не — казах аз. — Не мисля, че ще я пуснат.
55
Тя отново плачеше и аз моментално съжалих за откровеността си.
— Ще направя всичко по силите си да я открия — казах аз. — Обещавам ти!
Майка ми взе дясната ми ръка в своите кокалести, но меки ръце, наведе се към мен и ме погледна умолително.
— Върни я, Ник, моля те! Нали ще я върнеш?
— Мога само да обещая, че ще направя всичко възможно.
— Само за това те моля! — отвърна тя и отново стисна ръката ми.
Щом станах, адското псе изръмжа, без дори да си направи труда да помръдне, сякаш за да ми напомни, че ако разочаровам господарката му, ще се изправя срещу гнева на звяра.
На излизане минах през стаята на Гейб. Навсякъде бяха пръснати купчини с любимите му графични романи, включително множество копия на „Пазителите“, колекция с комиксите на Уил Айснър, и „Жокера“ от Брайън Азарело. Стори ми се забележително, че временното му убежище тук е придобило почти същата странна миризма като стаята му във Вашингтон. Миришеше на маймунарник — тийнейджърска пот, мръсно пране и кой знае още какво.