Той седеше на леглото си, надянал слушалки, и рисуваше в скицника си. Носеше червена тениска — рядко изключение от обичайното му черно „емо“ облекло — с рисунка отпред, на която стилизиран компютър избухваше с шумно „Бууум!“, изписано с типичен за комиксите шрифт. Дръпнах един стол до бюрото му, което изглеждаше малко в сравнение с големия монитор, вероятно подарък от майка му, конзолата за игри Хbох 360 и безжичния джойстик. Щом стана от леглото, той свали слушалките и аз долових истерични мъжки крясъци на фона на шумни, монотонни акорди на китара.
— Браво — казах аз. — Какво слушаш?
— Една стара група, “ Рейдж Агейнст дъ Машин“. Били са велики, адски гениални. Пеели са за западния културен империализъм и злоупотребите на корпоративна Америка.
— Ха! Забавно звучи. Нека позная, Джилиън ли ти каза за тях?
Той избегна погледа ми.
— Да.
— Коя е тази песен?
— „Да убиваш в нечие име“. Няма да ти хареса.
— Така ли?
— Няма да я разбереш.
— Да не е онази, в която думата „шибано“ се повтаря двайсет пъти в продължение на… да кажем, пет реда?
Той стреснато ме погледна.
— Прав си — кимнах аз. — Не е по моята част.
— Виждаш ли?
— Не си падам, но виж какво ще каже баба ти.
— Тя е много по-готина, отколкото си мислиш.
— Познавам я по-дълго от теб — подразних го аз.
Той се поколеба.
— Ник, аз… чух какво й каза.
— Не биваше да подслушваш.
— Тя крещеше, чичо Ник! Чувах я през слушалките, окей? Какво трябваше да направя, да не обръщам внимание? Защо я накара да плаче?
Съмнявах се, че е успял да чуе каквото и да било на фона на онази музика. Просто ни беше подслушал и толкова.
— Добре — казах аз. — Слушай…
Той обаче ме прекъсна:
— Къде е Алекса?
— Още не знаем.
— Отвлекли са я, нали?
Кимнах.
— Чуй ме сега, Гейб. Ролята ти е много специална — трябва да бъдеш силен. На баба ти ще й е изключително трудно.
Той стисна устни, огромната му адамова ябълка подскачаше нагоре-надолу.
— Така ли? Ами на мен?
— На всички ни е трудно.
— И кой го е направил?
— Още не сме сигурни.
— Знаеш ли, че веднъж са я отвличали за няколко часа? Кимнах.
— Мислиш ли, че са същите хора?
— Не знам, Гейб. Току-що научихме, още нищо не знаем. Гледахме видео, на което тя говори, но засега това е всичко, с което разполагаме.
— Не знаете ли къде е?
— Още не, работя по въпроса.
— Може ли да гледам видеото?
— Не.
— Защо не?
Сервирах му отговора, който вбесява тийнейджърите още от време оно.
— Защото така!
Той реагира точно така, както очаквах — стисна устни и мрачно ме изгледа.
— Ей, какво ще кажеш да те науча да караш, щом това приключи?
Гейб сви рамене.
— Може — нацупено отвърна той, но си личеше, че се опитва скрие колко е доволен.
Телефонът ми иззвъня. Хвърлих поглед към дисплея — Дороти.
— Ало, изчакай за момент.
— Кой е? — попита Гейб. — За Алекса ли е?
— Да — казах аз. — Така мисля.
Прегърнах го набързо и тръгнах към колата.
— Какво става? — попитах аз.
— Говорих с „Делта Еърлайнз“. Белинда никога не е работила при тях.
Спрях се насред паркинга.
— Защо ще лъже за такова нещо?
— Защото Маршъл Маркъс никога не би се оженил за нея, ако знаеше къде работи.
— А именно?
Дороти направи пауза.
— Била е компаньонка.
56
— Защо ли не съм изненадан?
— Проверих номера на социалната й осигуровка. Изглежда, че е неуспяла актриса. Известно време е взимала уроци по актьорско майсторство в Линкън Парк, но се отказала. Работила е като „ескорт“ — кавичките направо се чуваха. — С „VIP Exxxecutive“, чието седалище е в Трентън. Exxxecutive е с три хикса.
— Нека позная — сигурно е фирма за скъп ескорт.
— Други има ли?
— Е, добре се е справила — омъжила се е за богаташ. Не е южнячка, нали?
— От южно Джърси е, Уудбайн.
Блекберито ми изписука два пъти — бях получил есемес. Беше кратък — гласеше само „15 минути“ и съдържаше точните координати на нещо, което приличаше на паркинг пред денонощен магазин. На 1174 метра разстояние от мен. Подателят на съобщението беше 18Е. Нямаше име, нито номер, но те не бяха необходими. 18Е е армейският код за сержант по комуникациите в Специалните части.
Джордж Девлин беше 18Е.
— Извинявай — казах аз, — но трябва да се видя с един стар приятел.