— Откъде разбра, че съм достатъчно наблизо, за да успея да дойда за 15 минути? — попитах аз. — Да не би да знаеше къде съм?
Джордж Девлин подмина въпроса ми, сякаш беше твърде сложен или твърде прост, за да му отговаря. Реших, че той просто си има своите методи. В момента обръщаше един компютърен монитор така, че да го виждам. Той грееше сред тъмния интериор на мобилния му офис и за миг освети каньоните и кратерите по белязаното му лице, набраздените нишки на мускулите и подобните на релси шевове. В караваната миришеше на оцет, вероятно от мехлема, с който редовно се мажеше.
На екрана се появи зеленикава топографска карта на Масачузетс, както и мигащо червено кръгче — на 25 километра северозападно от Бостън. След това изскочиха три разкривени линийки — бяла, синя и оранжева, всяка от които тръгваше от червеното кръгче. Една от Бостън и две от север.
— Не схващам — заявих аз.
— Ако се вгледаш — обясни той, — ще видиш, че всяка линия се състои от точки. Те изобразяват сигнали от мобилните телефони на Алекса Маркъс, Маурицио Перейра и един непознат, когото ще наричаме господин X.
— Кой на кой цвят отговаря?
— Синьото е Маурицио, бялото — Алекса, а оранжевото — господин X.
— Изглежда, че господин X се е появил откъм границата с Ню Хампшър.
— Правилно!
— Може ли да попитам откъде получи тези данни?
Той си пое дъх — бавно и шумно.
— Питай колкото искаш.
Наведох се напред.
— Значи тримата са се срещнали на 25 километра от Бостън, в… това Линкън ли е?
— Точно така.
— По едно и също време ли?
— Да, само за пет минути. Маурицио и отвлеченото момиче са дошли заедно, разбира се. Били са там за седемнайсет минути. Господинн X е останал само за четири или пет.
Виждах, че са се срещнали в гориста местност. Близо до езерото Санди, което беше част от резервата. Отдалечено и изолирано след полунощ — подходящо място за среща. Значи айфонът на Алекса беше отишъл от Бостън до Линкън, а после — обратно до Леминстър. Където го бяха изхвърлили.
Сега разбирах смисъла — Маурицио я беше отвел от хотела в Линкън, на двайсет минути от Бостън, където я бе предал на „господин X“.
Докато Маурицио се е връщал в Бостън — всъщност, в апартамента си в Медфърт, северно от Бостън — господин X е карал Алекса на север. Изхвърлил е телефона й на път през Леминстър. Приех, че тя е останала в колата при него. След което са пресекли границата с Ню Хампшър.
— Значи маршрутът им свършва в южен Ню Хампшър — казах аз. — В Нашуа.
— Не, в Нашуа телефонът на господин X изчезва. Това може да означава, че го е изключил или че е нямало покритие, след което го е изключил. Все едно — от тогава не го е използвал.
— Постъпил е лекомислено, като го е оставил включен — казах аз.
— Е, в интерес на истината, той е смятал, че не може да бъде проследен.
— Така ли е?
— Всъщност не. Между проследяване и засичане има разлика. Все едно следваш черна кутия на покрива на камион. Не знаем какво има в нея, но знаем къде е. Няма как да открием кой е, но може да разберем къде се намира. Разбираш ли?
— Намира се в Ню Хампшър. Което означава, че сигурно и тя е там. Може би в Нашуа или някъде наблизо.
— Не бих го приел за даденост. Господин X може да е минал оттам на път за Канада.
— Това не е най-логичният маршрут, ако ще кара до Канада.
Той кимна в знак на съгласие.
— Те са в Ню Хампшър — казах аз.
57
Офисите на „Маркъс Капитъл Мениджмънт“ се намираха на шестия етаж на „Роуз Уорф“. Съобщих името си на репепционистката и зачаках в луксозното фоайе, седнал на канапе, тапицирано със сив велур. Паркетът беше шоколадовокафяв, а стените — от махагон. От едната страна на огромния телевизор с плосък екран на стената вървеше прогнозата за времето, а от другата — финансовите новини с данни за цените на борсата.
Едва ли бях чакал и минута, когато се появи личната асистентка на Маркъс — изящна млада жена с червена коса на име Смоуки Бейкън, удивително красива и елегантна. Това не ме изненада — Маркъс беше известен с това, че наема само красавици в администрацията си — от победителки в конкурси за красота до бивши Мис Все-едно-каква. Майка ми, която на млади години бе прелестна и привлекателна, беше единственото изключение. Тя не приличаше на модел, беше много по-красива.
Кръшната Смоуки ми се усмихна ослепително и попита дали искам кафе или вода. Отказах.
— Маршъл е на съвещание, но иска да ви види веднага щом приключи. Само че може да се забави. Желаете ли да се върнете по-късно?