— Ще изчакам.
— Нека поне ви заведа в конферентната зала, там има телефон и компютър.
Тя ме поведе по коридора.
— Много ми е приятно да се запознаем — каза асистентката, докато завивахме, преминавайки край помещението, в което навремето е била борсата. Там имаше 30 или 40 бюра, всичките празни. Компютрите бяха изключени. Беше тихо като в гроб.
— Не можете да си представите колко се тревожим за Алекса.
— Ами — казах аз, без да знам какво да отговоря, — не губете вяра.
— Майка ви понякога се грижи за нея, тя ми го каза.
— Знам.
— Франки е страхотна!
— Съгласен съм.
— Понякога ми се обажда, за да провери как вървят нещата. Много държи на господин Маркъс.
Застанахме на прага на конферентната зала и тя сложи ръка на рамото ми, а после се приближи към мен и каза с тих, но настоятелен глас:
— Моля ви, върнете я, господин Хелър!
— Ще се постарая — отвърнах аз.
Вместо да чакам, реших да се разходя до кабинета на Маркъс. Спомних си, че отпред пази асистентката Смоуки, както и че Маркъс си има лична столова до кабинета. Веднъж обядвах с него там и видях, че келнерите влизат и излизат през един коридор в дъното.
Не ми отне дълго да го намеря. Единият вход беше до мъжката тоалетна и свързваше малката кухня със заседателната зала и кабинета на Маркъс. Столовата беше малка, подредена и празна. Явно доста отдавна не я беше използвал. Вратата към кабинета му беше затворена, но когато се доближих, чух гласове — вътре викаха и явно спореха.
В началото долавях само откъслечни фрази. Говореха двама мъже, в това бях сигурен. Единият, разбира се, беше Маркъс. Неговият глас беше по-силен и емоционален и по-лесно разбирах думите. Другият беше тих, спокоен и почти неразбираем.
ПОСЕТИТЕЛ:…да се размекваш.
МАРКЪС: Не беше ли това целта?
ПОСЕТИТЕЛ:…можеше да се очаква.
МАРКЪС: Ако тя умре, ти ще си виновен, ясно ли ти е? На твоята съвест ще тежи! Навремето имаше съвест, нали?
ПОСЕТИТЕЛ:…всичко възможно да останеш жив.
МАРКЪС: Вече не ми пука какво ще ми направите. Животът ми приключи. Дъщеря ми е единственото…
ПОСЕТИТЕЛ (след дълго мънкане):…години си човекът, който държи всички решения… решат, че сега ти си проблемът?…какво ще е решението им.
МАРКЪС:…на моя страна!
ПОСЕТИТЕЛ:…искам да бъда на твоя страна, но не мога, ако ти не си на моя страна.
МАРКЪС (викайки все по-силно):…и да искаше, направих го! Всичко направих!
ПОСЕТИТЕЛ:…да ти го изговоря сричка по сричка, Маршъл? „Опечален финансист се самоубива в имението си в Манчестър“?
Отворих вратата и влязох в кабинета. Зад дългото, отрупано с документи стъклено бюро седеше Маръкс, а в стола за посетители — Дейвид Шектър.
58
— Никеле! — възкликна Маркъс. — Ти какво… Смоуки не те ли заведе в конферентната зала, за да…
— Подслушвал ни е — намеси се Шектър. — Нали така, господин Хелър?
— Точно така! Чух всяка ваша дума.
Шектър премигна насреща ми, втрещен от наглостта ми.
— От този момент нататък вече нямаме нужда от услугите ви! — заяви той.
— Не сте ме наели вие — не му останах длъжен аз.
— Шеки, нека поговоря с него — опита се да успокои ситуацията Маркъс. — Свестен човек е, наистина.
Шектър стана, пооправи сакото си от туид и му каза:
— Очаквам да ми се обадиш.
Наблюдавах го как излиза, след това седнах на стола, който току-що освободи. Още беше топъл. Атлантикът, окъпан в алените багри на умиращия ден зад гърба на Маркъс беше красив като пощенска картичка.
— Той с какво те държи? — наруших тишината аз.
— Да ме държи ли? — учуди се Маркъс.
Кимнах, а после додадох:
— Нае ме да открия Алекса, но няма как да го направя, ако не си откровен с мен. Знаеш какво ще й се случи в противен случай.
Очите му бяха кръвясали и безизразни, с огромни торбички под тях.
— Ники, не се бъркай. Това са… лични работи…
— Знам колко обичаш Алекса…
— Тя е всичко за мен!
Очите му се напълниха със сълзи.
— Отне ми известно време да разбера защо отказваш да им дадеш единственото нещо, което може да я спаси — не отстъпвах аз. — Шектър те изнудва и не ти позволява да съдействаш на похитителите, нали? Неслучайно нае мен.
Маркъс завъртя стола си и се загледа навън, сякаш търсеше отговорите в морето. Или пък просто избягваше погледа ми.
— Наех те, защото смятам, че си единственият, който може да я намери.
— Не — казах тихо аз. — Нае ме, защото само така би могъл да си върнеш Алекса, без да изпълниш онова, което искат похитителите, нали?