Той бавно се обърна към мен.
— Това обижда ли те?
— И по-зле са ме обиждали, не е там въпросът. Пречиш ми от самото начало. Излъга, че си позвънил в полицията. Не ми каза, че си бил принуден да вземеш пари от престъпници, както и че си ги изгубил. Сега те искат папката „Меркурий“ — папка е, нали, и ти се преструваш, че не знаеш за какво става дума. Така че нека те попитам следното: смяташ ли, че Дейвид Шектър го е грижа дали Алекса ще умре?
Маркъс изглеждаше съсипан, но не обели и дума.
— Каквато и информация да има в тази папка, тя струва ли живота на дъщеря ти?
Лицето му се сгърчи и той покри очите си с ръце като дете, което ридае безутешно.
— Трябва да ми кажеш какво е „Меркурий“ — продължих аз. — Тогава може и да успеем да измислим нещо, някакъв начин да им дадеш каквото искат, без да се налага… да се изправиш срещу това, от което се боиш.
Той продължи да хлипа.
Станах и тръгнах към вратата, но после спрях и се обърнах към него.
— Провери ли биографията на Белинда, преди да се ожениш за нея?
Той свали длани от лицето си. То беше червено и мокро от сълзи.
— Белинда ли? Тя какво общо има?
— По време на разследването попаднах на някои неща… но не знам какво от тях искаш да научиш.
— Какво например?
— Съжалявам, че трябва да ти го кажа — заявих аз, — но тя никога не е била стюардеса. Нито е работила в „Делта“.
— О, Никеле!
— И не е от Джорджия, а от Ню Джърси.
Той въздъхна и поклати бавно глава. Дали това беше недоверие, или нежелание да повярва, че жената, която обича, го е измамила?
— Била е момиче на повикване, Маршъл. Не знам дали това има значение за теб, но смятам, че трябва да си наясно.
Маркъс обаче извъртя очи.
— Никеле, време е да пораснеш, момче — той вдигна рамене. — Белинда е чувствителна и бог знае защо не й е приятно хората да знаят подробностите около първата ни среща.
Докато вървях към вратата, по лицето ми бавно се разля усмивка. Виж го ти, дъртото копеле! Зад гърба ми Маркъс извика:
— Моля те, не се отказвай!
Продължих, без да се обръщам.
— Не се тревожи, не можеш да се отървеш от мен. Макар че може да ти се прииска да си го направил.
59
Драгомир седеше пред компютъра в дъното на къщата, когато чу виковете на момичето. Странно, беше изключил тонколоните. Крясъците едва се чуваха, но определено викаше тя. Не беше възможно да я чува — малката се намираше на метри под земята. Зачуди се дали самотата не го кара да си въобразява.
Надигна се бавно и старият кухненски стол простърга по пода. Приближи се до задната врата и се заслуша. Виковете идваха отвън — глухи, далечни и слаби, като бръмчене на муха.
Драгомир излезе на верандата и наклони глава. Звуците идваха от двора, може би откъм гората. Май това изобщо не беше момичето. Тогава видя сивата пластмасова тръба, която се подаваше насред полето. Ето какво било — плачът й се чуваше през вентилационната тръба. Страхотни дробове имаше това момиче. Досега трябваше вече да се е отказала. Добре, че я зарови толкова дълбоко.
Когато му хрумна да го направи, идеята му се стори направо гениална. Информатори на клиента се бяха добрали до папка на личния психиатър на мишената, в която пишеше, че тя страда от клаустрофобия. Разбира се, ужасът от това да те погребат жив беше дълбок и универсален, и въздействаше много по-силно от всяка друга техника за мъчение. Но това не беше истинската причина да го направи.
На три метра под земята тя беше в безопасност и от него. Ако се намираше близо до него, щеше да е леснодостъпна, като неустоим сладкиш в хладилника, и Драгомир знаеше, че няма да се удържи. Щеше да я изнасили и убие, както бе постъпил с много други хубави млади жени. Просто нямаше да успее да устои на импулса да го направи, а в случая това беше напълно неприемливо.
Спомни си кученцето, което му подариха, когато беше малък. Толкова обичаше мекотата и уязвимостта му, но как би могъл да оцени напълно всичко това, без да смачка мъничките му кости? Не можеше да устои. Затова я зарови дълбоко и така все едно сложи катинар на хладилника.
Така напрегнато слушаше глухото като ненастроена радиостанция хленчене на момичето, че за малко да не чуе далеч по-шумното хрущене на гуми по черния път отвън. Ако съседът пак търсеше проклетия си помияр, щеше да се наложи най-сетне да направи нещо по въпроса.
Обърна се, отиде до предната врата и погледна през прозореца. Беше тъмносиня патрулна кола, на която с бели букви пишеше „ПОЛИЦИЯ ПАЙН РИДЖ“. Хм, нямаше представа, че градът има собствена полиция.