Кимнах.
— Номера му и единственият номер в паметта, вероятно на човека, който го е наел да отвлече Алекса. Един от източниците ми нанесе тези номера и този на Алекса на карта с клетъчни кули и успя да начертае пътя, който са изминали.
Тя поклати невярващо глава.
— Как, по дяволите, се е докопал до карта на клетъчните кули?
— Не питай. Важното е, че пътят явно сочи на север, към Ню Хампшър.
— И какво значи това? Че похитителят е дошъл от Ню Хампшър?
— Да, но по-важното е, че вероятно в момента и двамата са там.
— Къде по-точно.
— Това е всичко, което знаем — Ню Хампшър. Някъде в Ню Хампшър.
— Е, и това не е малко — въздъхна Даяна, — но ни трябват още подробности иначе каузата е загубена.
— Ами татуировката?
Тя поклати глава.
— Информаторите ни не знаят нищо за нея.
— Е, аз пък имам отличен информатор в Москва, който в момента звъни на разни места.
— В Москва?
— Онзи бухал е руска татуировка.
— Кой ти каза?
— Ами всъщност, моята двайсет и четиригодишна секретарка, която е войнстващ веган.
Тя ме изгледа невярващо.
— Сериозно говоря, сложно е. Татуировката идентифицира членовете на „Сова“, банда бивши руски затворници.
Тя извади малък тефтер и си записа нещо.
— Ако похитителят на Алекса е руснак, това означава ли, че са го наели руснаци?
— Не е задължително, но аз бих заложил на това. Източникът ми в Москва казва, че руски олигарси често наемат членове на „Сова“, за да им свършат мръсната работа. Това ми помага да стесня кръга на заподозрените. Междувременно искам да разбера каква всъщност е ролята на Дейвид Шектър във всичко това.
— Това как ще ни помогне да открием Алекса?
Разказах й за разговора между Дейвид Шектър и Маршъл Маркъс, който бях дочул.
— Смяташ, че Шектър държи с нещо Маркъс?
— Това е повече от ясно.
— С какво?
— Все още не знам. Може би има нещо общо с миналото на съпругата му.
Тя повдигна вежда и аз обясних какво бях открил за последната професия на Белинда Маркъс.
— Един детектив в момента проучва Белинда — казах аз. — Ще видим какво още ще открие, но не мисля, че последната й работа е разковничето. Твърде отскоро е и е твърде тривиално.
— Тогава с какво го държи Шектър?
— Точно това възнамерявам да разбера.
— Как?
Казах й.
— Това е незаконно — заяви Даяна.
— Значи не си го чула от мен.
— Не се ли притесняваш, че ще извършиш престъпление?
Свих рамене.
— По думите на един велик човек, има ситуации, в които законът не е адекватен. И тогава, за да избегнеш неадекватността му, се налага да излезеш извън закона.
— Мартин Лутър Кинг?
— Почти. Наказателят.
Стори ми се объркана.
— Явно не четеш комикси — усмихнах й се аз.
67
Драгомир подкара колата към главния път. За негово облекчение се размина само с един камион, натоварен с трупи. Слава богу, не беше човек от града и нямаше да започне да клюкарства по-късно, че от имота на Олдерсън е излязла полицейска кола.
Драгомир знаеше къде да отиде. По-рано бе обиколил района, за да си набележи пътища за бягство, ако му се наложи. Тогава откри една тясна изоставена отсечка, която сега щеше да му свърши отлична работа. Намираше се на място, където пътят рязко свиваше покрай ръба на едно дефиле. Имаше парапет, разбира се, но не и покрай дългата права отсечка, която водеше натам.
Драгомир спря на място, откъдето можеше да наблюдава движението и в двете посоки. Не се виждаше никой. Премести колата още надолу по пътя, на около шест метра от ръба, където нямаше парапет. Огледа се отново, отвори багажника, извади тялото на полицай Кент и бързо го пренесе до отворената врата от страната на шофьора. След това внимателно го намести зад волана, а после взе черната найлонова торба за боклук от багажника.
Едва ли щяха да му правят аутопсия. Вероятно щяха да решат, че е загинал при трагична катастрофа и толкова. Освен това дори да направеха аутопсия на полицая, дотогава Драгомир отдавна щеше да е изчезнал. Вълнуваше го единствено какво може да открият през следващите двайсет и четири часа.
Преди да бутне колата в дефилето, той я сложи на скорост. Ако я оставеше на нулева, всеки опитен следовател веднага щеше да се досети какво е станало всъщност. Драгомир не допускаше такива грешки.
68
Малко след девет вечерта кулата на най-високата сграда в Бостън, „Джон Ханкок“, приличаше на монолитен обсидианов блок. Само тук-таме светеше по някой прозорец, като зърна по изкълван царевичен кочан. Явно някои от наемателите работеха денонощно. Това обаче не се отнасяше за офисите на „Батън и Шектър“ на четирийсет и осмия етаж. Вътре нямаше помощници, които блъскаха по цяла нощ, за да не изпуснат някой срок — адвокатите от „Батън и Шектър“ рядко си цапаха ръцете с нещо толкова вулгарно като открит съдебен процес. Това беше фирма, където работеха с достойнство, без да бързат, и бяха специализирани в казуси за наследства, недвижими имоти и от време на време по някой процес, който винаги се разрешаваше посредством тихи, но свирепи преговори в задната стаичка, или с шепот в ухото на подходящия съдия или държавен служител. Бяха като парник за гъби — предпочитаха да избягват дневната светлина.