Подкарах бялата товарна камионетка „Форд“ надолу по Дринити Плейс“, към рампата за товари зад кулата „Ханкок“. Пет стоманени колони ми препречваха пътя. Излязох, прочетох табелите — „НЕ НАДУВАЙТЕ КЛАКСОНА, ЗА ДА ВЛЕЗЕТЕ“ и „НАТИСНЕТЕ БУТОНА И ИЗПОЛЗВАЙТЕ ИНТЕРКОМА, Когато вратата е затворена“ — и натиснах големия черен бутон.
Стоманената врата се вдигна, а зад нея стоеше дребен човечец, ядосан, че го безпокоят по това време. Беше 9.16 часа вечерта. Върху синята му риза, точно над името на компанията, За която работеше, бе избродирано името „Карлос“. Той хвърли поглед към логото на камионетката — ОРИЕНТАЛСКИ КИЛИМИ ДЕРДЕРЯН — кимна, вдигна някакъв прекъсвач и колоните потънаха в земята. Посочи ми място между няколко служебни автомобила и настоя да ме насочва, сякаш не можех да паркирам сам, като ми махаше да се доближа още и още, докато бронята на камионетката се опря в черните гумени буфери.
— При „Батън и Шектър“ ли идвате?
Кимнах, като се стараех да излъчвам равни части сърдечност и резервираност. Единственото, което той знаеше, е, че адвокатска кантора „Батън и Шектър“ са позвънили на управителя на „Ханкок“, за да предупредят, че по някое време след девет часа ще дойде човек, за да почисти килимите в офиса им. Не беше нужно да знае, че „управителят по оборудването“ на „Батън и Шектър“ всъщност е Дороти.
Всичко стана съвсем лесно — достатъчно беше да обещая на господин Дердерян, че ще купя един от твърде скъпите му, макар и елегантни килими за офиса, а в замяна той с радост ми зае една от камионетките си. И без друго тази вечер никой не ги използваше.
— Как върви, Карлос?
Той ми отвърна със стандартния бостънски отговор — „Бива, бива“. Имаше бостънски акцент с латино привкус.
— Много килими ли ще чистите?
— Само един.
Той изръмжа. Отворих задните врати на камионетката и се сборичках с обемистата, тромава машина за пране на килими. Карлос ми помогна да я сваля, макар че това не му влизаше в задълженията, и вдигна показалец, за да ме насочи към товарните асансьори.
Онзи, който избрах, пристигна бавно. Стоманените му стени бяха надрани, а подът беше покрит с алуминиева настилка с ромбоидна шарка. Докато асансьорът пъплеше нагоре, наместих пистолета „STI“ на Маурицио, затъкнат в колана ми. Откакто го бях взел от апартамента му, го държах в жабката на джипа. В асансьора не се виждаха охранителни камери, но не можех да бъда сигурен, така че не го извадих.
Миг по-късно стоманените врати бавно се разтвориха към аварийното фоайе с флуоресцентно осветление на четирийсет й осмия етаж. Клиентите и адвокатите очевидно не влизаха оттук. Избутах машината за пране на килими навън и видях четири врати — сервизните входове на различни фирми, обозначени с черни пластмасови табелки с изпъкнали букви.
До вратата на „Батън и Шектър“ имаше дигитална клавиатура. Фирмата на Дейвид Шектър вероятно имаше причина да взима допълнителни мерки за сигурност. От сака си извадих дълъг, гъвкав метален прът, огънат на деветдесет градуса, с кука в единия край. Това беше специален инструмент на име „Левърлок“, с който разполагат само специалистите по охраната и правителствените агенции. Коленичих, пъхнах го под вратата и го завъртях нагоре, докато куката закачи дръжката от вътрешната страна, след което силно го дръпнах. Трийсет секунди по-късно влязох. Дигиталната клавиатура им свърши страхотна работа, няма що.
Намирах се в коридор, който очевидно използваха за складиране на канцеларски материали, почистващи препарати и т. н. Избутах машината за пране на килими до стената и си проправих път с помощта на слабото осветление на аварийните лампи.
Сякаш преминах от трета в първа класа на „Куийн Мери“. Меки килими, махагонови врати с месингови табелки, старинни мебели. Като партньор, чието име фигурира в това на фирмата, Дейвид Шектър бе получил ъгловия офис. В нишата пред двойните махагонови врати, които водеха към неговото светилище, беше бюрото на секретарката му, както и малък диван и масичка за кафе. Двойните врати бяха заключени.