Тогава видях още една дигитална клавиатура, дискретно монтирана до рамката, на нивото на очите. Странно. Това означаваше, че кабинетът на Шектър вероятно не се почиства от персонала, който се грижи за сградата. Означаваше също така, вътре има нещо, което си струва предпазните мерки.
Комбинацията за дигиталната ключалка вероятно беше записана на някое листче на бюрото на секретарката му, но много по-бързо беше да използвам моя „Левърлок“, вместо да търся листчета с кодове. Стори ми се, че всичко става прекалено лесно.
Извадих от сака черна кутия, в чиято подпълнена с дунапрен вътрешност лежеше гъвкав фиброскои, навит като метална змия. Двуметровият оптичен кабел бе обвит с волфрамови нишки, а диаметърът му нямаше и шест милиметра. Сапьорските екипи в Ирак ги използваха, за да търсят скрити експлозиви.
Прегънах фиброскопа под ъгъл, поставих окуляра, закачих външната лампа и го пъхнах под вратата. Лостчето на дръжката ми позволяваше да въртя фиброскопа във всички посоки, като слонски хобот, и можех да видя какво има от другата страна на вратата. Насочих го нагоре и разгледах стената от по-далечната страна на вратата, където не беше монтирано нищо. Когато погледнах другата стена, видях червена неподвижна точка, която не мигаше. Детектор за движение, пасивен инфрачервен датчик, който би засякъл и най-малката промяна в температурата на стаята, причинена от топлината на човешко тяло. Често срещано устройство, с което нямаше да ми е лесно да се преборя. Немигащата червена светлина означаваше, че сензорът е активен.
Изругах гласно. За такива случаи си имаше хватки и аз се опитах да си спомня онези, за които бях чувал, макар че изобщо не бях специалист. Оставаше ми май само да налучквам. Замислих се дали да не се откажа от операцията… но бях стигнал твърде далеч, за да се върна назад.
69
Взех няколко неща от кабинетите в офиса на „Батън и Шектър“. Първото беше лесно — на рафтчето зад бюрото на секретарката на Шектър имаше най-различни снимки. Свалих стъклото от една, на която се виждаше паникьосано момиченце, седнало в скута на дядо Коледа. После в килера, между кутиите и пликовете за писма, открих кашон със стиропорови листове за застилане на кутии или за предпазване на навити на руло документи.
Върнах се пред кабинета на Шектър, пъхнах моя „Левърлок“ под двойната врата и я отворих за десетина секунди. Следваше по-трудната част. Като държах стиропоровия квадрат пред себе си като щит, тръгнах към детектора за движение. Вървях бавно в зловещия сумрачен кабинет, бледо осветен от звездите и светлините на града. Ако спомените не ме лъжеха, стиропорът трябваше да попречи на датчика да засече топлината от тялото ми. Отне ми безумно дълго време да стигна до стената, на която бе монтиран сензорът. Вдигнах листа на няколко сантиметра от лещата, но не твърде близо. Ако го блокирах напълно, това също щеше да го задейства.
Като повечето инфрачервени сензори, последна дума на техниката, този също имаше вграден недостатък. Функционалността, наречена „пълзяща зона“, позволяваше на сензора веднага Да засече всеки, който се опита да пропълзи на пода под него… но не и да засича какво става над него. Скрит зад стиропоровата завеса, взех стъкленото квадратче, залепено на колана ми, бавно го вдигнах и го поставих върху лещата на сензора. Проверих дали двойната лепенка го държи здраво и пуснах щита си на земята. Червената точица остана неподвижна — не бях задействал детектора. Бавно издишах. Стъклото не пропуска инфрачервената светлина — лъчът не минаваше през него, но и не го считаше за препятствие.
Запалих лампата.
Две от стените в кабинета бяха покрити с махагон. Другите две бяха стъклени — от пода почти до тавана, и разкриваха гледки, от които дъхът ми спря — Блек Бей, река Чарлз, Бънкър Хил, пристанището… Светлинките проблясваха, сякаш обсипаното със звезди небе бе паднало върху града. Ако всеки ден виждаш това от кабинета си, сигурно е лесно да си въобразиш, че управляваш земята.
Бюрото на Шектър бе малко — деликатна антика от светъл махагон, с кожен плот с цвета на зелена бутилка и извити крачета. Единственият предмет върху него беше телефон.
Преди време колкото по-влиятелен беше един администратор, толкова по-голямо беше бюрото му. Някои генерални директори имаха бюра с размера на корабна палуба. Сега обаче колкото по-важен е един човек, толкова по-малка и крехка е работната му повърхност, сякаш за да покаже на света, че властта му се изразява в промиване на мозъци. Бумащината беше за слугите. В кабинета не се виждаше компютър. Изобщо не разбирах как е възможно в днешно време да работиш без компютър. Хубаво е да си крал.