Навсякъде из кабинета имаше безценни на вид антики — столове от Регентския период, тъмни огледала, пергаментови кошчета за боклук, бюфети и масички. Подът беше застлан с деликатно изработен старинен килим от бледомаслинена коприна, изпъстрен с бледожълти и червеникави тонове, от който на господин Дердерян щяха да му потекат лигите.
Познавах директори на банки, които бяха загубили работата си, защото бяха похарчили твърде много пари за обзавеждане на кабинетите си. Бяха забравили, че който се обзавежда като френски аристократ от осемнайсети век, вероятно ще умре по същия начин — на гилотината. Умните началници пазаруваха от „Офис Ликуидейтърс“. Дейвид Шектър обаче нямаше акционери, пред които да се отчита. Клиентите му не ги беше грижа, че парите им отиват за скъпи мебели. Богатият адвокат е преуспяващ адвокат.
Тогава забелязах още една двойна махагонова врата. Беше отключена и щом я отворих, лампите се включиха. Това беше личният архив с документи на Шектър, които бяха твърде секретни, за да се съхраняват сред папките на фирмата, където всеки можеше да ги види.
Всеки от стоманените архивни шкафове бе заключен със секретен катинар „Каба Мас“ — Х-09, електромеханичен, отговарящ на най-строгите стандарти за сигурност на правителството. Смяташе се, че този катинар не може да бъде разбит. Това обаче не се отнасяше за самите шкафове. Те бяха обикновени, с четири чекмеджета, а не Клас 6. Все едно да сложиш брава за хиляда долара на врата от шперплат, която и хлапе би могло да разбие с ритници.
Избрах шкаф „Ж-О“ с надеждата, че вътре ще е папката на Маршъл Маркъс. Коленичих, пъхнах метална вложка между долното чекмедже и рамката и, както можеше да се очаква, заключващата пластина се плъзна нагоре. Отворих горното чекмедже и огледах папките. Първо ми заприличаха на досиета на клиенти — бивши и настоящи. Това обаче не бяха обикновени клиенти, а подробни справки за богати и овластени хора. Тук бяха досиетата на някои от най-влиятелните държавни служители през изминалите трийсет-четирийсет години. Мъжете (най-вече мъже, с няколко изключения), които управляваха Америка. Не всички бяха известни. Някои от тях — бивши директори на АНС, ЦРУ, държавни секретари и финансови министри, едва ли бяха познати на хората дори по времето на най-активната си кариера.
Не беше възможно Дейвид Шектър да е представлявал дори малка част от тях, а и какви юридически услуги би могъл да им предложи? В такъв случай какво търсеха тези папки тук?
Докато се опитвах да разгадая каква е връзката между имената, едно от тях привлече вниманието ми.
МАРК УОРЪН ХУД, Ген. — Лейт., САЩ
Генерал-лейтенант Марк Худ. Човекът, който командваше отряда за тайни операции към Разузнавателното управление на Министерството на отбраната, в което бях работил.
Извадих кафявата папка, дебела близо три сантиметра. Кой знае защо сърцето ми заби бясно, сякаш имах предчувствие. Повече от документите бяха пожълтели от времето. Бързо ги прелистих, без да съм сигурен какво търся. Тогава забелязах, че в горния край на всяка страница със синьо мастило е отпечатана една-единствена дума — МЕРКУРИЙ.
Това било значи.
Чрез предишния ми шеф всичко това някак си бе свързано и с мен. Обяснението беше в ръцете ми, стига да успеех да разгадая колонките с цифри и загадъчни съкращения, които може би бяха някакъв шифър. Продължих да прехвърлям страниците с надежда да намеря фраза или дума, която да ми помогне да се ориентирам.
Загледах се в снимката, залепена на някакъв картон, най-горе пишеше „СЕРТИФИКАТ ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ ДЛЪЖНОСТ“. Формуляр за освобождаване от армията, DD- 214. Мъжът на снимката беше подстриган съвсем късо и в момента тежеше малко повечко. Отне ми секунда да осъзная, че това съм самият аз.
Шокът беше толкова силен, че когато чух тихо прошумоляване по килима зад гърба си, вече беше твърде късно. Някой ме удари силно по слепоочието, проряза ме остра болка и преди всичко да потъне в мрак, усетих вкуса на кръв.
70
Когато се свестих и погледът ми най-сетне се избистри, открих, че се намирам в зала за конференции с панели по стените, седнал на единия край на огромна маса с форма на ковчег. Главата ми болезнено пулсираше, особено дясното слепоочие. Когато се опитах да раздвижа ръцете си, разбрах, че съм вързан за металната рамка на скъп офис стол с пластмасови белезници, които се забиваха в китките ми. Глезените ми бяха вързани за тръбата, която се спускаше от центъра на седалката.