— Добре, какво, по дяволите, сте вие тогава?
— Посредник, нищо повече. Просто адвокат, който съдейства, така че да е сигурно, че никой повече няма да „загуби“ три трилиона долара.
— Не можете ли да се изразите още по-неясно?
— Нека бъда малко по-конкретен. Кой ви плащаше заплатата, когато работехте в Министерството на отбраната във Вашингтон?
— Черната каса — отвърнах аз. — Това беше строго секретно финансиране, погребано в бюджета на американското правителство, предвидено за тайни операции и секретни разследвания, Разработки на оръжия и т. н. Всичко, което официално не съществува. Беше толкова добре скрито в бъркотията, че никой никога не беше сигурен колко са парите или за какво са.
— Бинго!
— „Меркурий“ за черния бюджет ли се отнася?
— И така може да се каже. Имате ли представа на колко възлиза черният бюджет?
— Около шейсет милиарда.
Той изсумтя.
— Разбира се, ако вярвате на онова, което четете в „Вашингтон пост“. Да кажем, че това е цифрата, предвидена за обществена консумация.
— Значи вие сте… — започнах аз, но не довърших. Внезапно всичко ми се изясни. — Да не твърдите, че Маршъл Маркъс е инвестирал и управлявал черния бюджет на САЩ? Извинете, не го вярвам.
— Не, не целия, но доста голяма част.
— За каква сума говорим?
— Това не е важно. Преди доста години някои много мъдри мъже огледаха приливите и отливите на бюджета за отбрана и си дадоха сметка, че националната ни сигурност зависи от милостта на обществените прищевки и политическите увлечения. Тази година приоритетът е „Да избием всички терористи“, а следващата — „Защо нарушаваме гражданските права на хората?“ От Студената война преминахме към „мирни дивиденти“. Спомнете си как през деветдесетте ЦРУ беше изтърбушено както от президентите републиканци, така и от демократите. После дойде 11 септември и всички побесняха — къде беше ЦРУ? Как можа да се случи това? Ами, нали изкормихте ЦРУ, бе хора, и ето какво стана.
— И…?
— На много високо ниво се взе решение през богатите години да се заделят пари за бедните.
— И Маршъл Маркъс да ги инвестира.
Той кимна.
— Няколкостотин милиона тук, милиард-два там. Скоро Маркъс увеличи скритите ни средства четворно.
— Гениално! — вметнах аз. — Само че сега ги няма. Черна дупка и още как. Не сте се справили много по-добре от онези в Пентагона.
— Прав сте, но никой не очакваше да се прицелят в Маршъл по този начин.
— Значи похитителите на Алекса изобщо не търсят пари, така ли? „Меркурий непокътнат“ — това за документите с инвестициите ли се отнася?
— Нека изясним нещо. Те искат някои от най-секретните ни операционни тайни. Това е директен удар върху протоколите за националната сигурност и, честно казано, не бих се изненадал, ако Путин има пръст в това.
— Значи смятате, че е работа на руснаците?
— Сигурен съм!
Това обясняваше защо похитителят е руснак. Толя ми беше казал, че членовете на „Сова“ често работят за олигарси. Сега обаче се чудех дали руското правителство не стои зад всичко това.
— Значи имате достъп до секретна информация на най-високо ниво?
— Вижте, в Пентагона вече не могат да източват директно пари за фиктивни обекти, както правеха преди. Законите против прането на пари, които се целят в терористичните организации по цял свят позволяват на твърде много бюрократи в твърде много страни да проследяват средствата. Частното финансиране трябва да произлиза от частния сектор, иначе някой корпоративен финансов инспектор може да изрови подробностите.
— Разбирам, и какво?
— Ако кодовете за трансфер попаднат у неподходящи хора, те ще могат да идентифицират какви ли не отбивки и фасадни компании и да разберат кой какво прави за нас, както и къде. Да предадем цялата тази информация би било сериозен удар върху националната сигурност. Не мога да го позволя. И Маркъс не би го направил, ако беше на себе си.
— Не бих бил толкова сигурен.
— Повярвайте ми — каза Шектър, — нищо не би ме зарадвало повече от това да откриете Алекса и някак да я освободите. Но ако съдя по онова, което ми казват, в момента това е почти невъзможно. Не знаем имената на похитителите и нямаме ни най-малка представа къде е.
Не го поправих.
— Приключихме ли?
— Не съвсем. Вие видяхте някои строго секретни папки и искам да ме уверите, че няма да кажете на никого за това. Разбрахме ли се?