— Изобщо не ме интересува какво има в папките ви. Искам само да открия дъщерята на Маршъл Маркъс. И ако не ми се пречкате, да — разбрахме се.
Щом се изправих на крака, главата ми отново започна да пулсира. Двамата кютуци се опитаха да ми препречат пътя, но аз ги избутах и те ми се намръщиха заплашително. Усмихнах им се в отговор.
— Ник — повика ме Шектър.
— Да?
— Знам, че ще постъпите правилно.
— О — казах аз, — можете да разчитате на това!
72
Когато върнах камионетката на господин Дердерян, беше почти десет и половина. Включих блекберито си, което започна да тегли електронната ми поща и издаде сигнала за получена гласова поща. Едно от обажданията беше от Моу Гандъл, детективът от Ню Джърси, който проучваше миналото на Белинда Маркъс. Удивено изслушах съобщението му — това, че е била момиче на повикване, беше най-безинтересната част от биографията й. Точно щях да му се обадя, когато забелязах, че четири от пропуснатите обаждания са от Москва. Погледнах часовника си — там беше шест и двайсет сутринта. Твърде рано, за да се обадя, Толя положително спеше. Така че го събудих.
— Оставих ти няколко съобщения — каза той.
— Известно време не бях на линия — обясних аз. — Намери ли ми имена?
— Да, Никълъс. Не сметнах, че е разумно да ти оставям гласова поща с подобна поверителна информация.
— Нека да отбия и да си извадя нещо за писане.
— Едва ли ще ти бъде трудно да запомниш едно име.
— Кажи ми го — подканих го аз.
И той ми го каза.
Беше твърде късно, за да хвана самолета от Бостън до летите „Ла Гуардия“ в Ню Йорк, но винаги имаше и друг начин — мой стар приятел пилотираше товарните самолети на „ФедЕкс“. Базата му беше в Мемфис, но ме качи на полета от Бостън до Ню Йорк в единайсет часа. След малко повече от час влязох в един клуб „за развлечения за възрастни“ на име „Джентри“, който се намираше на 55-та улица в Манхатън.
Навремето това се наричаше „стриптийз клуб“, а в по-учтивите кръгове — „клуб за джентълмени“, докато и тази фраза престана да бъде политически коректна. Предполагам, че собствениците не искаха да обидят феминистките. Покритото с огледала фоайе беше пълно със задължителните охранители от Ню Джърси, облечени с черни сака с окъсели ръкави и черни ризи на бели райета. Килимът беше вулгарночервен, а перилата — толкова лъскави, че дори не се опитваха да приличат на месингови. Музиката беше лоша и дънеше яко. Половината от дълбоките червени пластмасови столове в червени, тапицирани с винил сепарета, бяха празни. Другата половина беше заета от посетители на конвенции, адвокати, които развличаха клиентите си, ергенски партита от Кънектикът и японски бизнесмени, дошли за сметка на компаниите си. Над главите им се въртяха прожектори и дискотечни светлини и навсякъде имаше огледала.
Момичетата — простете, „изпълнителките“ — бяха хубави, с големи бюстове и изкуствен тен. Повечето бяха претърпели козметични подобрения и докато танцуваха, нищо не се подрусваше — в помещението имаше достатъчно силикон, за да покриете всички хотелски бани в Манхатън. Танцьорките носеха прашки и жартиери и оскъдни черни сутиени, а токчетата им бяха толкова високи, че не можех да повярвам, че успяват да запазят равновесие.
На основната сцена — дебел полумесец с месингов парапет — засрамен на вид младеж с белязана от акне кожа получаваше „личен танц“ от гъвкава чернокожа жена, чиито акробатически номера не би се решил да изпълни дори инструктор по йога.
От двете страни на стълбището имаше колаж от огромни „арт снимки на определени части на женската анатомия. Открих ВИП залата (така я описваше червената неонова табела на вратата) на горния етаж, малко след павилиона за пури и цял ред усамотени „стаи“ с червени кадифени завеси, които служеха за стени. Вратата ми отвори жена с щедри пропорции и звездички на зърната.
Тук музиката беше по-традиционна. Джъстин Тимбърлейк заявяваше, че отново ще върне понятието „секси“, след което Кейти Пери призна, че целунала момиче и й харесало. Белите завеси до стените бяха осветени отдолу с пурпурни прожектори. Тук седяха клиенти от малко по-висока класа, настанени в сепарета с формата на разтворена мида, обърнати към сцената. Наоколо топуркаха оскъдно облечени роботизирани жени, понесли табли с напитки. Една красавица с вид на бразилка танцуваше в скута на дебел бизнесмен от Близкия изток.
Мъжът, когото търсех, седеше в сепарето си с по един бодигард от всяка страна. И двамата носеха евтини кожени якета и бяха огромни като професионални играчи на американски футбол. Единият беше подстриган на канадска ливада, а другият — имаше бретон ала Юлий Цезар. От километър личеше, че са руснаци.