— Някога виждал ли как изхвърча теме, Аркадий? — прошепвах аз. — Аз съм виждал. Гледката не се забравя.
73
Роман Наврозов беше собственик на луксозен апартамент в „Мандарин Ориентъл“ — една от сградите с най-хубав изглед в града. Напоследък прекарваше доста време тук, защото се опитваше да купи бейзболния отбор „Ню Йорк Метс“, чийто собственик бе пострадал доста сериозно от измамата на Бърни Мейдоф.
Според Толя, приятеля ми от КГБ, Наврозов се чувствал в безопасност в Манхатън. За него се грижела многобройна охрана, а сградата имала няколко входа и изхода. Бдителните служители били едва първият ешалон от защитата му.
Във фоайето ме посрещна строен, елегантен среброкос мъж на около шейсет години, облечен със скъп тъмносин костюм с идеално сгъната златиста кърпичка в джобчето. Представи ми се като „Юджийн“, без фамилия. Бил „сътрудник“ на господин Наврозов. Заприлича ми на английски иконом. Въпреки че минаваше полунощ и той беше наясно, че току-що съм отвлякъл сина на шефа му, поведението му беше сърдечно. Знаеше, че съм тук по работа.
Докато ме водеше към частния асансьор на Наврозов, аз казах:
— Боя се, че има малка промяна в плана.
Той се обърна и вдигна вежди в ням въпрос.
— Няма да се срещнем в неговия апартамент. Резервирал съм стая в хотела, няколко етажа по-долу.
— Сигурен съм, че господин Наврозов няма да се съгласи да…
— Ако иска да види сина си отново, ще се наложи да бъде по-гъвкав — отбелязах спокойно аз. — Но решението, разбира се, е негово.
74
Петнайсет минути по-късно асансьорът спря на трийсет и осмия етаж, вратите се отвориха и от него излязоха петима мъже. Роман Наврозов и малката му армия от телохранители се движеха с военна точност — един пред него, един зад него и по един от двете му страни. Охранителите му явно бяха от доста по-висока класа от кретените, които бе назначил на сина си. Мъжете носеха маркови костюми и слушалки като на агентите от тайните служби, до един бяха въоръжени и изглежда под ризите имаха бронежилетки. Докато вървяха край шефа си по коридора, очите им бързо оглеждаха всички ъгли.
Роман Наврозов беше внушителен човек. Макар и среден на ръст, той излъчваше сила и авторитет. Приличаше на кардинал от Ватикана, който всеки миг ще излезе на балкона на „Свети Петър“ и ще провъзгласи „Habemus рараm“[16]. Веждите му бяха свъсени, а грамадното му голо теме беше опасано с ивица неестествено черна коса. Малко ми напомняше на актьора, който играе Еркюл Поаро в един британски сериал.
Тънките му устни бяха стиснати в жестока права линия. Носеше черно сако, а колосаната му бяла риза беше разгащена от едната страна, сякаш я беше облякъл набързо и се дразнеше, че го разкарват из коридорите на хотела посред нощ.
Щом изминаха половината път, бодигардът, който вървеше Най-отпред, бързо вдигна ръка и Наврозов спря, обграден от останалия си антураж. Водачът извади оръжие и направи няколко внимателни стъпки към вратата. Веднага видя, че е открехната — езичето на секретната брава стърчеше навън. Той отново махна с ръка, към него се присъедини втори охранител и двамата бързо заеха позиции от двете страни на вратата. Първият ритна вратата и двамата нахлуха вътре с насочени пистолети в класическата формация „нарязан пай“.
Явно очакваха засада, но аз ги наблюдавах през една ключалка от другия край на коридора и затова не откриха никого в стаята. Извадих телефона и звъннах, а когато отсреща вдигнаха, казах:
— Тръгвам към позиция номер едно!
— Разбрано! — отвърна ми гласът от другата страна.
Той принадлежеше на колегата ми Дарил Еймъс, с когото преди години бяхме в един отряд на Специалните части. Докато летях насам, той беше пристигнал в града с кола от Форт Дикс, Ню Джърси, където работеше като инструктор по охранителни операции. Беше си запазил стая в един удивително мизерен хотел, наречен „Конрой“. Ако погледнете в туристическите сайтове, ще установите, че това е едно от най-отвратителните места в Ню Йорк. Наскоро камериерка открила под едно от леглата труп, увит в чаршаф. Използвали чаршафа отново, но първо го изпрали.
След като се настанил в хотела, Дарил отишъл в алеята зад стриптийз клуба, където ме изчака да се поява заедно с Аркадий Наврозов и сега го дундуркаше в хотел „Конрой“. Със сигурност синът на олигарха никога в живота си не бе виждал подобно място.
След като се уверих, че хората на Наврозов просто си вършат работата — искаха да са сигурни, че шефът им няма да се натъкне на капан, нищо повече — аз отворих вратата и пресякох коридора.