75
Минута по-късно стоях до прозореца, на няколко метра от мъжа, замислил отвличането на Алекса Маркъс. Бяхме сами в стаята, а той седеше на стола с властен вид и кръстосани крака.
— Много доверчив човек сте — каза Наврозов.
— Защото съм невъоръжен ли?
И двамата не бяхме въоръжени. Той рядко носеше пистолет, а аз бях предал моя на хората му, които пазеха пред вратата. Бях я оставил отворена, както се разбрахме и без съмнение бяха готови да нахлуят в момента, в който шефът им се закашля.
Без дори да ме погледне, той отвърна:
— Казвате, че синът ми е при вас. Може и да е така, но може и да не е. При всички положения в момента вие сте при нас — Наврозов повдигна рамене, съвсем спокойно и небрежно. — Разполагаме с всичко необходимо, за да овладеем ситуацията — той се ухили. — Не отиграхте нещата много добре.
— Виждате ли онази сграда? — посочих му аз хотел „Тръмп Интернешънъл“, който се издигаше от другата страна на улицата, точно срещу нас, като блестящ черен монолит.
— Хубав хотел е „Тръмп“ — отбеляза спокойно Наврозов. — Исках да инвестирам в проекта „Сохо“ на господин Тръмп, но вашето правителство ми попречи.
— Виждате ли онези стаи?
Посочих отново, този път към ред тъмни прозорци. Това бяха офиси, а не хотелски стаи, но той не знаеше това. Вдигнах ръка, сякаш за да помахам, и един-единствен прозорец насред черната редица светна.
— Привет — казах аз. — Ето ни!
Отново вдигнах ръка и прозорецът угасна.
— Приятелят ми е снайперист от световна класа — добавих аз.
Наврозов се премести встрани, по-далеч от онова, което сигурно смяташе за траектория на куршумите.
— Приятелче от армията, а?
— Всъщност не. От Нюфаундленд е. Знаете ли, че някои от най-добрите стрелци в света са канадци?
— Възможно е, но от такова разстояние…
— Моят канадски приятел държи рекорда за убийство със снайпер в бойни условия от най-голямо разстояние. Улучи един талибан в Афганистан от два и половина километра. Според вас дали има километър до хотел „Тръмп“? — Той неловко се усмихна. — По-скоро са сто и двайсет метра. Все едно имате мишена на челото. За канадския ми приятел сте такава лесна жертва, че дори не му е забавно. — Усмивката му помръкна. — Използва американска пушка „Так-50“, произведена във Финикс, и патрони петдесети калибър, произведени в Небраска. С аеродинамичен връх и права траектория.
— Накъде биете?
— В мига, в който някой от хората ви се доближи до мен, приятелят ми ще ви убие без секунда колебание. Знаете ли, че стаята е свързана с двете съседни? И вратите между тях са отключени. От хотела проявиха огромно желание да услужат на група приятели от колежа, които са дошли да се видят.
Той се взираше в мен с увиснали клепачи.
— Е, доверчив ли съм? — попитах аз. — Не бих казал!
За моя изненада Наврозов се засмя.
— Браво, господин Хелър.
— Благодаря ви!
— Чел ли сте О‘Хенри?
— Доста отдавна.
— Беше много популярен в Съветския съюз, когато бях дете. Любимият ми разказ беше „Вождът на червенокожите“.
— А аз си мислех, че сте дошли да говорим за сина ви.
— Точно така. В разказа отвличат сина на един богаташ за откуп. Момчето обаче е толкова ужасно, че похитителите, които не могат да го търпят, постоянно свалят сумата, докато накрая бащата им предлага да си го вземе, ако му платят.
— Може би бихте желали да съобщите на сина си, че не ви е грижа за него.
Обърнах се към лаптопа, който бях поставил на масата, натиснах няколко клавиша и отворих програма за видеочат.
— Тук вождът на червенокожите — съобщих аз.
На екрана течеше видеопоток на живо, на който разрешеният Аркадий Морозов беше подпрян на мърлява гипсова стена с широко парче сива лепенка на устата. Вече не носеше черното си кадифено сако — вместо него Дарил му беше навлякъл усмирителна риза, взета назаем от болницата във Форт Дикс. Ризата беше памучна, светлобежова, с дълги ръкави, които се кръстосваха отпред, а отзад се стягаха с катарама.
Усмирителната риза не беше необходима, Дарил можеше просто да го залепи за стола със скоч. Тя обаче ни вършеше друга работа. В лошото старо време постъпвали така с дисидентите в съветските „психиатрични затвори“ и аз знаех, че гледката ще всее ужас в нежното сърце на Роман Неврозов.
Синът му трепереше от страх. Виждаше се ъгълът на леглото до него, както и отвратителната оранжева кувертюра. След това в кадъра влезе цевта на пистолет с дълъг заглушител и почти докосна слепоочието на младежа. Очите му бясно се застрелкаха насам-натам, той се опита да изкрещи, но от устата му излизаха само приглушени цвъртящи звуци.