— Копелето си мисли, че може да ме предизвиква! — извика той, ръсейки слюнка. Вратата се отвори, нахлуха телохранителите му — този най-отпред държеше пистолет в едната си ръка и карта за достъп в другата. Бяха успели да получат една от рецепцията.
— Копелето е убило служителя ми!
Бодигардовете бързо прецениха ситуацията и се увериха, че не правя нищо на шефа им. После бързо изломотиха нещо — извинения вероятно, и се изнизаха от стаята.
— Кой беше това? — попитах аз. Я
— Нали за това са посредниците! — извика той. — Не знам кои е.
— Къде е тогава?
— Казах ви, някъде в Ню Хампшър!
— На половин час с кола от границата с Мейн — довърших аз. — Нали? Поне толкова знаем. Знаете ли обаче дали се намира в северната част на щата, в южната или…? Никаква представа ли нямате?
Той не отговори, личеше си, че не знае. И че изпитва нещо, с което рядко се сблъскваше — поражение.
— Чакайте — каза той с дрезгав глас. — Имам нещо. Една снимка.
Погледнах го и зачаках.
— Посредникът успя скришно да снима наемника. Като застраховка.
— Лицето му ли?
Той кимна.
— Името му обаче не зная.
— Дайте ми я.
— Лицето му не е в нито една от вашите полицейски бази данни. Няма да ви е лесно да го откриете.
— Дайте ми я — повторих аз. — Искам и още нещо.
Наврозов просто ме погледна.
— Искам да знам какво е всъщност „Меркурий“.
Той ми каза. Трийсет минути по-късно, все още онемял от шока, аз излязох на улицата и взех такси.
ЧАСТ ТРЕТА
Ако затвориш устата на истината и я заровиш под земята, тя само ще расте, събирайки такава експлозивна сила, че накрая ще си пробие път до повърхността, унищожавайки всичко по пътя си.
Емил Зола
80
Малко преди шест сутринта товарният полет на „ФедЕкс“ кацна в Бостън. Отчаяно се нуждаех от сън. За да имам някаква надежда да открия Алекса Маркъс, трябваше малко да си почина. Само няколко часа, колкото да се прочисти главата ми и отново да мисля ясно. Бях стигнал дотам, че дори да ми прелееха кофеин венозно, пак нямаше да остана буден.
Докато паркирах джипа, телефонът ми иззвъня. Беше Толя Василенко.
— Става дума за снимката, която ми прати — започна той. — Жал ми е за теб. Този е особено голяма гад.
— Разкажи ми.
— Помниш ли онова ужасно убийство на семейството от Кънектикът, за което ти споменах?
Все още го произнасяше неправилно.
— Той ли е единственият оцелял? Онзи, който избягал?
— Така ми казаха.
— Име?
— Още не сме обсъдили цената.
— Колко искаш? — попитах уморено аз.
— Не искам пари. Да го наречем… размяна на сведения.
Каза ми изискванията си и аз ги приех без миг колебание.
После Толя изрече:
— Драгомир Владимирович Жуков.
Обмислих името и се опитах да го свържа със снимката, която ми беше изпратил Юджийн, шефът на охраната на Наврозов — суров човек с бръсната глава и свирепо изражение. „Драгомир“, повторих си го аз. „Драгомир Жуков“. Дори звучеше сурово.
— Необичайно име за руснак — отбелязах аз.
— Рядко се среща. Майка му е сръбкиня.
— Какво друго знаеш за него?
— Освен, че е социопат, чудовище и изключително умен? Да не би да ти е нужно повече?
— Нещо конкретно за миналото му, за детството, за семейството му.
— Да не си решил да ставаш психоаналитик в свободното си време?
— Така работя. Колкото повече знам за личния живот на мишената, толкова по-ефективно мога да действам.
— За съжаление разполагаме с много малко, Никълъс, като се изключат документите за ареста, тези от армията и няколко разговора със свидетели и роднини.
— Свидетели?
— Нали не мислиш, че убийството в Кънектикът му е било първото? Когато служил в Чечня с руските сухопътни войски, го наказали за прекомерно усърдие.
— Какъв вид „усърдие“?
— Участвал в зачистка — „прочистваща операция“, в Грозни и направил неща, които дори другарите му не намерили сили да опишат, а те не са крехки души. Говорим за изтезания. Знам само едно-две неща — хванал трима братя чеченци и ги разчленил толкова основно, че от тях останала само купчина жили и кости.
— Затова ли е бил изпратен в затвора?
— Не, не! Затворили го заради престъпление, което извършил, когато се прибрал след войната.
— Вероятно друго убийство.
— Ами, не точно. Бил осъден на пет години за кражба на лична собственост. Намерил си работа на един петролен тръбопровод в Томск, занимавал се със земекопните машини и взел един от багерите „на заем“ за лично ползване.