Междувременно Дороти прекара два часа на телефона с военните бази и диспечерите от Националната въздушна гвардия. Няколко пъти се наложи да се включа и аз и да споменавам имената на генерали в Пентагона, които вероятно не си спомняха кой съм. Накрая обаче тя влезе в кабинета ми широко ухилена и аз разбрах, че е попаднала на нещо.
— Какво е КС-135? — попита Дороти.
— А? Стратотанкер на „Боинг“, обикновено за презареждане с гориво във въздуха, но след като ги преустроиха, някои служат и за въздушни командни бази. Защо?
— Ударихме джакпота. Всяко от прекъсванията във видеосигнала съвсем точно съвпада с излитанията на КС-135 от „Пийз“, база на Въздушната гвардия.
— Е, и? Това е в Портсмут, Ню Хампшър.
— Не, не! — прекъсна ме тя. — Не е толкова просто. Мястото, където е отвлечена, може да се намира на 8 до 65 километра оттам.
— Не можеш ли да стесниш периметъра? Триангулирай нещо. Специалистите по дигитални улики нали постоянно триангулират разни неща?
— Не разполагам с достатъчно отправни точки за целта.
— Имам само три прекъсвания на видеопотока около десет секунди след излитането на трите КС-135.
— Имаш предостатъчно отправни точки — казах аз. — Знаещ посоката, в която са излетели самолетите, нали?
— Да.
— И средната скорост, с която излитат?
— Може би.
— Би трябвало да можеш да стесниш периметъра до 15 км. Всичко ли трябва да върша вместо теб?
Опитах се да отбия погледа й с усмивка, която считах за напълно обезоръжаваща, но не ми се размина.
Внезапно блекберито ми иззвъня. Погледнах го и видях, че е Даяна.
— Здрасти! — казах аз. — Получи ли снимката, която ти пратих?
— Не само я получих, Ник — отвърна тя. — Смятам, че го открихме.
86
В продължение на няколко безкрайни секунди не казах нищо.
— Ник?
— Открили сте Жуков?
Гласът на Даяна беше напрегнат и по-висок от обикновено.
— Засякохме телефона му.
— В Ню Хампшър?
— Да. Западно от Нашуа.
— Явно го е включил.
— Слушай, трябва да тръгвам, потегляме на север.
— Накъде?
— Към един паркинг на 3–4 километра от мястото.
— Тръгваш заедно със Специалните части ли?
— Викат всички служители. Искат да наблюдавам от едно място извън периметъра на Специалните части.
— Дай ми точните координати.
— Нали знаеш, че не може да дойдеш. Това е операция на ФБР, а ти си цивилен.
Поех си бавно дъх.
— Даяна, слушай! Не желая тя да умре насред шумна показва операция на Специалните части. Искам да остане жива.
— Те също, Ник. Оцеляването на жертвата винаги е задача номер едно.
— Не говоря за намеренията, а за техниката им.
— По-добри от Специалните части няма.
— С това не споря.
— Какво намекваш тогава?
Затворих очи и се опитах да се съсредоточа.
— Какво представлява мястото?
— Къща до селски път. На сателитните снимки изглежда изоставена.
— Има ли земя?
— Ферма е.
— Уединена?
— Накъде биеш, Ник?
— Само той ли се крие там, или това е мястото, където е заровил Алекса? Именно от това зависи как точно да подходите.
— Не знаем дали тя е там.
— Щом изпука някое клонче, а през гората се юрнат мъже с камуфлажни униформи, той няма да изчака някой да го застреля, а ще я убие. Вече заплаши да наводни гроба и няма да се изненадам, ако може да го направи от разстояние, като дръпне някое лостче или включи напоителната система от къщата. Колкото и бързо да копаят вашите хора, няма да я спасят.
— В това няма логика, тя му е нужна, за да преговаря. Трябва му жива. Ако наводни гроба и я убие, няма с какво да ни притисне.
— Даяна, този човек не следва обикновени правила. Би било опасна грешка да приемете обратното за даденост. Той иска да наводни гроба или да прекъсне притока й на въздух и да наблюдава на монитора си какво се случва. Иска да гледа как тя се дави, бори се и се опитва да крещи. Иска да я види как умира.
— Тогава защо е поискал откуп?
— За да прибере торбата с парите и пак да я убие. Кажи на командира, че трябва да бъда там. Кажи му, че аз съм единственият, който знае нещо за Драгомир Жуков.
87
Докато карах по шосе 93, започна да вали. Първо от стоманеносивото небе поръсиха няколко злокобни капки, а после се изсипа истински порой. Лееше се със сила, която почти винаги означава, че ще бъде кратък, че няма начин да продължи дълго. Този път обаче не спираше. Кой знае откъде излезе силен вятър, който насочи струите почти хоризонтално. Чистачките работеха на максималната скорост и въпреки това едва виждах пътя. Другите коли започнаха да поднасят, после съвсем забавиха ход, а няколко направо отбиха встрани, за да изчакат бурята да отмине.