По принцип обичам такова време, но не и днес. То сякаш отразяваше странното, непривично чувство на тревога, което ме бе обзело. Инстинктите ми подсказваха, че това няма да завърши добре…
…така че надух музиката. Малко песни ме надъхват толкова, колкото майсторски накъдрените китарни сола и ехтящото дизелово рок-кънтри звучене на Бил Кърчен, кралят на фендера, изпял „Hot Rod Lincoln“ преди толкова години. Пуснах си и..Hammer of the Honky-Tonk Gods“, а после живото му изпълнение на „Too Much Fun“. Докато стигна до границата с Ню Хампшър, отново се чувствах като старото ми аз.
Тогава се наложи да изключа звука, за да вдигна телефона. Беше Даяна с инструкции как да стигна до мястото, избрано от Специалните части.
— Събираме се на един паркинг на три километра от къщата — каза тя. — Ти ще се присъединиш към мен и екипа за наблюдение на периметъра, но това означава, че няма да влизаш навътре.
Магистралата стана по-тясна и премина в път с две платна и стоманена мантинела от двете страни. Задминах знак, на който пишеше „Внимание, лосове!“.
— Мен ме устройва. С кола ли ще се движим, или пеша?
— С един от джиповете, слава Богу. Би било ужасно да висим отвън в това време. При теб вали ли?
— Като из ведро. На петдесетина километра съм от вас.
— Карай внимателно, Нико!
88
Четиридесет и пет минути по-късно седях на предната седалка на черен джип „Събърбън“, специално пригоден за нуждите на Специалните части — с багажник на покрива и стъпала отстрани, макар че не беше брониран. Намирахме се извън кризисната зона и не се очакваше да ни улучат. На волана беше Даяна. Под тениската с надпис ФБР носеше бронежилетка против травми трето ниво със защитна плоча на гърдите.
Дъждът плющеше, плътен като завеса, а чистачките се движеха наляво-надясно като метроном, настроен на най-високата възможна скорост. Бяхме паркирали накрая на гората, точно до тесния криволичещ асфалтов път и бяхме част от онова, което в Специалните части наричат „жълта линия“ — последният пост за скрито наблюдение преди началото на операцията. „Зелената линия“ беше въображаемата линия около къщата и означаваше „играта започна“.
На теория бяхме част от екипа по периметъра и се намирахме точно на изхода, но в действителност бяхме просто наблюдатели. Ролята ми беше ограничена и пределно ясна — ако успееха Да заловят руснака жив и той откажеше да им съдейства, щяха Да ми позволят да говоря с него по радиото. Не лично — по радиото.
Бяхме заобиколени с най-различни американски джипове — „Експлорър“, „Блейзър“ и „Събърбън“, до един с багажници и странични стъпала, от които висяха членове на специалните части, облечени с развлечени маслиненозелени костюми от две Части и бронежилетки с керамични плочи, които трябваше да задържат дори патрон от пушка. Освен това носеха балистични каски, защитни очила и дрехи, изпъстрени с надписи „ФБР“ Бяха въоръжени с карабини М4 с оптични мерници, а в страничните кобури носеха пистолети, които щяха да използват само ако автоматите им блокират. В гората — в сенките сред дърветата, близо до къщата — бяха скрити снайперисти с камуфлажни костюми.
Дълго време седяхме мълчаливо, заслушани в радиостанцията, монтирана на таблото. Чакахме. Изглежда всички чакаха сигнал. Въздухът пращеше от напрежение.
— Ако се покаже… — започнах аз.
— Снайперистите ще го очистят. Убийството му беше разрешено предварително.
— Това част от протокола на ФБР ли е?
— В случаи, когато смятаме, че мишената може и вероятно възнамерява да убие жертвата, убийството е законово обосновано, да.
— А ако не се покаже?
— Ще се опитат да проникнат в къщата от две точки едновременно и ще се съсредоточат върху спасяването на заложника.
Седяхме мълчаливо още известно време и Даяна каза:
— Искаш да си там, нали? Признай си.
Не отговорих, все още премислях нещата. Имах чувството, че нещо не е наред.
Тя ме погледна и аз попитах:
— Може ли да ми дадеш бинокъла си?
Не бях взел моя от лендроувъра, не очаквах да ми потрябва. Тя ми подаде своя тъмнозелен „Стайнер“ — разработен специално за Специалните части, с лепенка „ФБР“ отстрани, и аз го насочих към къщата — малка, спретната, боядисана в бяло, с тъмнозелени капаци на прозорците. Изобщо не беше ферма, а къща в гората. Заобикалящият я терен ми се стори учудващо малък предвид размера на имота. Тревата беше прораснала и подивяла и вероятно щеше да стигне до кръста ми. Сякаш никой не се беше грижил за нея от години. Беше тъмно и на алеята не виждах нито кола, нито камион.