Седящия бик даде възможност на няколко от неговите последователи да говорят, включително на един сантий и един янктон, които се бяха присъединили към отряда му. Техните думи подсилиха казаното от него. След това Седящия бик направи нещо много необичайно — той представи на съвета жена, Тази, която говори само веднъж. Някои индианци казваха впоследствие, че умишлено са оскърбили Тери, като дали възможност на жена да говори с посетителя. „Аз бях в страната ти — каза тя на Тери — и исках да отгледам децата си там, но не ми дадоха никаква възможност. Дойдох в тази страна, за да отгледам децата си и да имам малко мир. Това е всичко, което имам да ти кажа. Искам да се върнеш там, откъдето си дошъл. Това са хората, при които ще остана и с които ще отгледам децата си.“
След завършването на съвета Едната звезда Тери разбра, че е безполезно да се обръща повече към Седящия бик. Последната му надежда бе комисарят Маклиод, който прие да разясни на индианците хънкпапа позицията на канадското правителство по въпроса. Маклиод съобщи на Седящия бик, че правителството на Нейно величество го смята за американски индианец, потърсил убежище в Канада, следователно той не може да претендира, че е британски индианец.
— Не можеш да очакваш нищо от правителството на Нейно величество — каза той — освен закрила, при условие, че спазваш реда. Единствената ти надежда са бизоните и не е далеч времето, когато и този източник няма да го има. Не трябва да прекосявате границата с враждебни намерения. Ако го направите, ваши врагове ще бъдат не само американците, но и конната полиция, и британското правителство.
Нищо от това, което каза Маклиод, не промени решението на Седящия бик. Той щеше да остане в земите на Бабата.
На следващата сутрин Едната звезда Тери тръгна обратно за Съединените щати. „Присъствието близо до границата на голяма група индианци — наши заклети врагове — предупреди той Министерството на войната, — е постоянна заплаха за мира в нашите индиански територии.“
Изгнаниците на Седящия бик останаха в Канада четири години и ако правителството на тази страна бе показало по-голяма готовност за сътрудничество, те вероятно щяха да изживеят живота си в равнините на Съскачеуан. От самото начало обаче правителството на Нейно величество смяташе Седящия бик за потенциален източник на неприятности, за гост с твърде големи разноски, тъй като разположиха допълнителна конна полиция, за да го наблюдава. От време на време той ставаше повод за шеги в парламента. На 18 февруари 1878 г. един член на Канадската камара на общините зададе въпрос относно допълнителните разходи, които правителството е направило „заради това, че Седящия бик прекоси нашата граница“.
Сър Джон Макдоналд:
— Не виждам как един Седящ бик може да прекоси границата.
Господин Макензи:
— Само като се изправи. Сър Джон:
— Тогава той няма да е вече Седящ бик.
Обикновено това бе равнището на дискусиите в канадския парламент, когато възникваше проблема за изгнаниците сиукси. Не се предлагаше каквато и да е помощ — дори храна и дрехи, и през лютите зими индианците страдаха без подслон и одеяла. Имаше съвсем малко дивеч; месото никога не стигаше, нямаше достатъчно кожи за дрехи и стени на вигвами. Носталгията изглежда се отразяваше на младите повече, отколкото на старите. „Ние започнахме да усещаме мъка по страната ни, където сме били щастливи“ — казва един от младите оглали. Сезоните се изнизваха и заедно с тях няколко гладни и окъсани семейства потеглиха на юг през границата, за да се предадат в сиукските агенции в Дакота.
Седящия бик молеше канадците да дадат на хората му резерват, където да могат да се хранят, но все му отговаряха, че не е британски поданик и следователно няма право на земя за резерват. През суровата зима на 1880 г. много коне замръзнаха във виелиците и когато дойде пролетта, все повече изгнаници тръгваха пеша на юг. Няколко от най-верните помощници на Седящия бик, включително Гал и Краля на враните, не издържаха и се запътиха към големия сиукски резерват.
Накрая, на 19 юли 1881 г., Седящия бик и 186 от останалите му последователи прекосиха границата и влязоха на коне във форт Бъфорд. Вождът носеше дрипава басмена риза, чифт изпокъсани навои и мръсно одеяло. Когато предаваше карабината си „Уинчестър“ на командуващия офицер, той изглеждаше стар и победен. Вместо да го изпрати в агенцията на хънкпапа в Стендинг Рок, армията наруши обещанието си да го помилва и го задържа във форт Рендъл като военнопленник.
— В края на лятото на 1881 г. завръщането на Седящия бик бе засенчено от убийството на Петнистата опашка. Убиецът не беше бял, а един от хората на Петнистата опашка, Кучето врана. Без каквото и да било предупреждение Кучето врана застреля прочутия вожд на брюле, докато той яздеше по една пътека в резервата Роузбъд.
Белите чиновници в агенцията определиха убийството като края на една свада заради жена, но приятелите на Петнистата опашка твърдяха, че е имало заговор за сломяване властта на вождовете и прехвърлянето й върху хора, които отстъпват пред волята на агентите от Бюрото по индианските въпроси. Червения облак смяташе, че е намерен подъл убиец за ликвидирането на Петнистата опашка, защото вождът твърдо отстояваше необходимостта от подобряване на условията за хората си.
— Приписаха това на индианците, защото индианец го извърши — каза Червения облак, — но кой изпрати индианеца?
След като бурята около смъртта на Петнистата опашка позатихна, навсякъде по големия резерват сиуксите насочиха вниманието си към присъствието на Седящия бик във форт Рендъл. Множество вождове и заместниците им дойдоха да го посетят, да му пожелаят щастие и да го уважат. Репортьори идваха, за да го интервюират. Вместо да бъде победен и забравен, както си мислеше, Седящия бик се прочу. През 1882 г. представители от различните сиукски агенции дойдоха при него за съвет във връзка с едно ново правителствено предложение за раздробяване на големия резерват на по-малки части и за продаване на около половината от земята за заселване с бели. Седящия бик ги посъветва да не я продават. Сиуксите нямаха излишна земя.
Въпреки съпротивата си през 1882 г. сиуксите едва не изгубиха 14 000 квадратни мили територия при срещата си с една комисия, ръководена от Нютън Едмъндс — специалист по отнемане на индиански земи чрез преговори. Колегите му бяха Питър Шанън — адвокат от граничната област, и Джеймс Телър — брат на новия министър на вътрешните работи. Придружаваше ги като „специален преводач“ не друг, а преподобният Самюел Хинмън, който от времето на Малката врана беше мисионер при сиуксите. Хинмън смяташе, че индианците имат нужда от по-малко земя и повече християнска вяра.
Докато комисията пътуваше от агенция на агенция, Хинмън разправяше на вождовете, че е тук, за да разпредели в отделни части на резервата шест агенции. Това е необходимо, казваше той, за да могат отделните племена на сиуксите да претендират за тези райони като за своя собственост и да ги владеят, докато са живи.
— След като определим резерватите — каза Хинмън на Червения облак, — Великия баща ще ви даде 25 хиляди крави и хиляда бика.
За да получат добитъка обаче, сиуксите трябваше да подпишат някакви книжа, които комисарите носеха със себе си. Тъй като никой от сиуксите не можеше да чете, те не знаеха, че се отказват от 14 000 квадратни мили земя в замяна на обещаните крави и бикове.
В агенциите, където сиуксите не искаха да подписват каквото и да е, Хинмън или ги придумваше, или ги заплашваше. С оглед да увеличи броя на подписите, той караше дори и седемгодишни момчета да подписват документите (според договора само пълнолетните индианци от мъжки пол имаха право да подписват). На срещата при рекичката Ундид Ний в резервата Пайн Ридж Хинмън каза ма индианците, че ако не подпишат, няма да получават повече дажби и ренти, а освен това ще бъдат изпратени в Индианската територия.