Точно преди изгрев-слънце на 15 декември 1890 г., четиридесет и трима индиански полицаи обкръжиха дървената къща на Седящия бик. На три мили разстояние чакаше един кавалерийски ескадрон като резерва, ако потрябва. Лейтенант Бичата глава — индианският полицай, който командуваше отряда, намери Седящия бик заспал на земята. Когато го събудиха, вождът погледна недоверчиво Бичата глава.
— Какво правиш тук? — запита той.
— Ти си арестуван — каза Бичата глава — и трябва да дойдеш в агенцията.
Седящия бик се прозя и седна.
— Добре — отговори той. — Почакайте да се облека и ще дойда с вас.
Той поиска от полицаите да оседлаят коня му.
Когато излезе от къщата със Седящия бик, Бичата глава видя, че тълпа изпълнители на Танца на духовете се събира отвън. Те бяха четири пъти повече от полицаите. Един от танцьорите, Хвани мечката, се приближи до Бичата глава и извика:
— Ти мислиш, че ще го отведеш, но няма да успееш.
— Върви! — каза тихо на затворника Бичата глава. — Не слушай никого!
Но Седящия бик започна да се опъва, като принуди Бичата глава и сержант Червената томахавка да го повлекат към коня му.
В този момент Хвани мечката отметна одеялото си и откри пушката си. Той стреля към Бичата глава я го рани в страната. Докато падаше, Бичата глава се опита да застреля нападателя си, но вместо това улучи Седящия бик. В същия момент Червената томахавка простреля Седящия бик в главата и го уби.
По време на стрелбата старият циркаджийски кон, който Бъфало Бил подари на Седящия бик, започна да изпълнява номерата си. Той се изправи, вдигна едното си копито и на присъствуващите се стори, че изпълнява Танца на духовете. Но веднага след като конят спря танца си и се отдалечи, сражението бе възобновено и само идването на кавалерийския отряд спаси индианската полиция от унищожение.
Глава деветнадесета
Ундид Ний
Нямаше надежда по земята — изглежда, бог ни бе забравил. Някои казваха, че са видели божия син, а други не го бяха виждали. Ако той бе дошъл, той би извършил големи дела, както е правил в миналото. Но ние се съмняваме, тъй като не видяхме нито него, нито делата му.
Хората не знаеха; не ги бе грижа. Те се хванаха за надеждата. Те пищяха като луди пред Него за милост. Те се хванаха за обещанието, което според слуховете Той бе дал.
Белите мъже се уплашиха и повикаха войниците. Ние те молихме за живот, а белите мъже помислиха, че искаме да отнемем техния живот. Чухме, че войниците идат. Ние не се страхувахме. Надявахме се, че ще можем да им разкажем за нашите затруднения и че ще получим помощ. Един бял човек каза, че войниците имат намерение да ни избият. Ние не му повярвахме, но някои се уплашиха и избягаха в безплодните земи.
Ако не беше Танца на духовете да крепи духа им, в своята скръб и ярост след убийството на Седящия бик сиуксите може би щяха да въстанат срещу топовете на войниците. Но вярата им, че белите хора скоро ще изчезнат и че мъртвите роднини и приятели на индианците ще се завърнат, когато поникне новата зелена трева, бе толкова всеобхватна, че те не се заеха да си отмъщават. Останалите без вожд хънкпапа обаче бягаха със стотици от Стендинг Рок, като търсеха убежище в някои от лагерите на Танца на духовете или при последния от великите вождове — Червения облак, в Пайн Ридж. През Луната, когато елените сменят рогата си (17 декември) около сто от тези бегълци пристигнаха в лагера на минеконжуите на Големия крак близо до Чери Крийк. Същия ден министерството на войната издаде заповед за арестуването и затварянето на Големия крак. Той бе един от „инициаторите на размирици“.
Веднага след като научи за убийството на Седящия бик, той поведе хората си към Пайн Ридж, като се надяваше, че Червения облак ще ги закриля от войниците. По пътя той се разболя от пневмония, получи кръвоизлив и трябваше да пътува с фургон. На 28 декември, когато бяха близо до Поркюпайн Крийк, минеконжуите забелязаха, че се приближават четири кавалерийски ескадрона. Големия крак незабавно нареди да издигнат над фургона бяло знаме. В два часа следобед той се надигна от одеялата си, за да приветствува майор Семюъл Уайтсайд от Седми кавалерийски полк на САЩ. Одеялата на Големия крак бяха изцапани с кръв от дробовете му, а докато дрезгаво шепнеше на Уайтсайд, от носа му падаха червени капки и замръзваха от лютия студ.
Уайтсайд уведоми Големия крак, че има заповед да го отведе в кавалерийския лагер при река Ундид Ний. Вождът на минеконжуите отговори, че отива в тази посока, тъй като води хората си на безопасно място в Пайн Ридж.
Като се обърна към своя разузнавач метне Джон Шангро, майор Уайтсайд му заповяда да започне да разоръжава отряда на Големия крак.
— Вижте, майоре — отговори Шангро, — ако направите това, тук ще избухне сражение и тогава ще избиете всички тези жени и деца, а мъжете ще избягат от вас.
Уайтсайд повтори, че заповедта е да бъдат пленени, лишени от коне и обезоръжени индианците на Големия крак.
— По-добре ще е да ги заведем в лагера и след това да им вземем конете и пушките — заяви Шангро.
— Добре — съгласи се Уайтсайд. — Кажете на Големия крак да се придвижи надолу до лагера на Ундид Ний.
Майорът погледна към болния вожд и заповяда да докарат един армейски санитарен фургон. В него щеше да бъде по-топло и Големия крак щеше да се вози по-удобно, отколкото в друсащия, без ресори фургон. След като прехвърлиха вожда в санитарната кола, Уайтсайд образува колона за прехода до Ундид Ний. Два ескадрона кавалерия яздеха начело, следваха колата и фургоните, след тях индианците в плътна група и накрая другите два кавалерийски ескадрона и една батарея от две оръдия хочкис.
Падаше здрач, когато колоната изпълзя по последната височина и започна да се спуска по наклона към Чанкпе Опи Уакпала, рекичката, наречена Ундид Ний. Зимният сумрак и дребните ледени кристалчета, които танцуваха в умиращата светлина, като че придаваха свръхестествен вид на мрачния пейзаж. Някъде покрай този заледен поток лежеше в тайно място сърцето на Лудия кон и изпълнителите на Танца на духовете вярваха, че безплътният дух очаква нетърпеливо новата земя, която сигурно ще дойде с първата зелена пролетна трева.
В кавалерийския лагер от палатки Ундид Ний индианците бяха спрени, а децата — преброени. Оказаха се 120 мъже и 230 жени и деца. Тъй като се стъмваше, майор Уайтсайд реши да почака до сутринта и тогава да обезоръжи пленниците си. Той им определи място за бивак точно на юг от военния лагер, отпусна им храна и тъй като нямаха достатъчно покривала за вигвами, даде им и няколко палатки. Уайтсайд нареди да поставят печка в палатката на Големия крак и изпрати полковия лекар да се грижи за болния вожд. За да бъде сигурен, че никой пленник няма да избяга, майорът разположи два кавалерийски ескадрона на пост около палатките на сиуксите, след което постави двете оръдия хочкис на една височина, която се издигаше над лагера. Дулата на тези оръдия, които бяха в състояние да изпращат зарядите си на разстояние повече от две мили, бяха насочени така, че да прочесват вигвамите на индианците по цялата им дължина.
По-късно, в тъмнината на декемврийската нощ, останалата част от Седми полк се приближи от изток и безшумно се установи на лагер на север от хората ма майор Уайтсайд. Полковник Джеймс Форсайт, командир на бившия полк на Къстър, пое сега ръководството на операцията. Той съобщи на Уайтсайд, че е получил заповед да отведе отряда на Големия крак до железопътната линия Юниън Пасифик за транспортирането му до един военен затвор в Омаха.
След като разположиха на склона още две оръдия, Форсайт и офицерите му се настаниха за вечерта да отпразнуват залавянето на Големия крак с буренце уиски.
Вождът лежеше в палатката си, едва дишаше и от болестта не можеше да заспи. Дори с предпазващите ги ризи на духовете и с вярата си в пророчествата на новия месия хората му бяха уплашени от конните войници, разположени навсякъде около тях. Преди четиринадесет години при Литъл Бигхорн някои от присъствуващите воини помогнаха да бъдат победени войнишките вождове Мойлън, Варнъм, Уолас, Годфри, Еджърли (които сега бяха тук) — и индианците се питаха дали в сърцата на белите все още живее жаждата за отмъщение.