— На сутринта призивно изсвири тръба — казва Уазумаса, един от воините на Големия крак (след две години той промени името си на Дюи Бърд) — и тогава видях войниците да яхват конете си и да ни обкръжават. Бе съобщено, че всички мъже трябва да се явят в центъра за разговор и че след разговора ще трябва да заминат за агенцията в Пайн Ридж. Големия крак бе изведен от палатката и седеше пред нея, а по-старите мъже се бяха събрали и насядаха в центъра около него.
След като бяха раздадени сухари за закуска, полковник Форсайт осведоми индианците, че ще ги обезоръжават.
— Те поискаха пушките и другите оръжия — казва Бялото копие — и така всички си предадохме пушките, а войниците ги натрупаха на купчина в центъра.
Войнишките вождове не бяха доволни от броя на предадените оръжия и затова изпратиха отряд войници да претърсва палатките.
— Те влизаха в палатките направо, излизаха с вързопи и ги разкъсваха — казва Вожда куче. — Изнасяха брадви, ножове и колове за палатки и ги струпваха на купчина близо до пушките.
Все още недоволни, войнишките вождове заповядаха на воините да си свалят одеялата, за да бъдат претърсени за оръжие. Лицата на индианците издаваха гнева им, но само заклинателят Жълтата птица протестира открито. Той направи няколко стъпки от Танца на духовете и изпя една от свещените песни, като уверяваше воините, че куршумите на войниците не могат да прострелят свещените им дрехи.
— Куршумите няма да ви пронижат — пееше монотонно той. — Прерията е голяма и куршумите няма да ви пронижат.
Войниците намериха само две карабини, едната от тях, нов уинчестър, принадлежеше на един млад минеконжу на име Черния койот. Черния койот вдигна уинчестъра над главата си, като викаше, че е платил много пари за карабината и че тя му принадлежи. След няколко години Дюи Бърд си припомня, че Черния койот бил глух:
— Ако го бяха оставили на мира, той щеше да постави пушката си на земята, където трябва. Те го уловиха и го завъртяха в източна посока. Дори и тогава той не потрепна. Не бе насочил пушката си към никого. Смяташе да я остави на земята. Те се приближиха и грабнаха пушката, когато той се канеше да я остави на земята. Веднага щом го завъртяха, се чу изстрел, доста силен. Не мога да кажа дали някой бе застрелян, но след това се чу трясък.
— Той прозвуча също като звука на разкъсвано платно, такъв бе трясъкът — казва Разрешените пера.
Страхуващия се от врага го описва като „гръмотевичен трясък“.
Въртящия се ястреб казва за Черния койот, че е „луд човек, младеж под много лошо влияние и всъщност, неизвестна личност“. Той казва, че Черния койот стрелял с пушката си и че войниците незабавно отговорили на огъня и последвало безразборно масово убийство.
В първите секунди на схватката стрелбата бе оглушителна и изпълваше въздуха с барутен дим. Между умиращите, които лежаха прострени на замръзналата земя, бе и Големия крак. След това имаше кратко затишие, защото малки групи индианци и войници се биеха лице в лице с ножове, боздугани и пистолети. Тъй като само няколко индианци имаха оръжия, те скоро трябваше да побегнат и тогава големите оръдия хочкис на хълма откриха огън по тях. Стреляха по един снаряд почти всяка секунда, смитаха индианския лагер с летящите си шрапнели, превръщаха вигвамите в парцали, убиваха мъже, жени и деца.
„Ние се опитахме да бягаме — казва Луиза Невестулката мечка, — но те стреляха по нас, сякаш сме бизони. Зная, че има добри бели хора, но войниците трябва да бяха много долни, за да стрелят по жени и деца. Индиански войници не биха постъпили така с бели деца.“
„Аз бягах от мястото, като следвах другите бягащи — казва Ха-Киктоуин, друга млада жена. — Баба ми, дядо ми и брат ми бяха убити, докато пресичаха дола, а мен ме простреляха в дясното бедро и куршумът направо излезе, след това в дясната китка и аз не можех да отида по-далеч;, защото не бях в състояние да вървя. После войниците ме прибраха и едно малко момиченце дойде при мен и пролази под одеялото ми.“
Когато това безумие свърши, Големия крак и по вече от половината му хора бяха мъртви или сериозно ранени; броят на убитите бе 135 души, но много от ранените изпълзяха настрана и умряха впоследствие. Според едно преброяване окончателният брой на мъртвите е почти триста от първоначалните 350 мъже, жени и деца. Войниците загубиха двадесет и пет убита и тридесет и девет ранени, повечето засегнати от собствените им куршуми и шрапнели,
След като ранените кавалеристи бяха изпратени към агенцията в Пайн Ридж, отряд войници премина през бойното поле в Ундид Ний, събра останалите живи индианци и ги натовари на фургони. Тъй като към края на деня стана ясно, че приближава виелица, оставиха мъртвите индианци там, където бяха паднали (Когато след виелицата в Ундид Ний се върна група натоварена с погребването на мъртвите, тя намери труповете, включително и този на Големия крак, замръзнали в нелепи пози.)
Фургоните с ранените сиукси (четирима мъже и четиридесет и седем жени и деца) пристигнаха в Пайк Ридж след залез-слънце. Тъй като всички налични казармени помещения бяха пълни с войници, индианците бяха оставени да лежат в откритите фургони на лютия студ, докато един некадърен армейски офицер диреше подслон. Накрая отвориха мисията на англиканската църква, извадиха пейките и разпръснаха сено върху грубия под.
Бе четвъртият ден след Коледа на лето господне 1890. Когато първите разкъсани и кървящи тела бяха внесени в осветената със свещи църква, тези, които бяха в съзнание, можеха да видят зелената коледна украса, закачена по откритите подпокривни греди. Над олтара бе окачено знаме с грубо изрисуван надпис:
ТОГАВА НЕ РАЗБРАХ КАКВО СТРАШНО НЕЩО БЕШЕ СТАНАЛО. КОГАТО СЕГА СЕ ОГЛЕЖДАМ НАЗАД ОТ ВИСОКИЯ ХЪЛМ НА МОЯТА СТАРОСТ, ВСЕ ОЩЕ ВИЖДАМ ИЗКЛАНИТЕ ЖЕНИ И ДЕЦА ДА ЛЕЖАТ НА КУПЧИНИ И ПРЪСНАТИ НАВСЯКЪДЕ ПО ИЗВИТОТО ТЯСНО ДЕРЕ ТАКА ЯСНО, КАК ТО ГИ БЯХ ВИДЯЛ, КОГАТО ОЧИТЕ МИ БЯХА ОЩЕ МЛАДИ. И РАЗБИРАМ, ЧЕ И НЕЩО ДРУГО УМРЯ ТАМ, В ОКЪРВАВЕНАТА КАЛ, И БЕ ЗАСИПАНО ОТ ВИЕЛИЦАТА. ТАМ УМРЯ МЕЧТАТА НА ЕДИН НАРОД. ТОВА БЕ КРАСИВА МЕЧТА… ПЛЕМЕННИЯТ ПРЪСТЕН Е СЧУПЕН И РАЗПРЪСНАТ. НЯМА ВЕЧЕ ЦЕНТЪР И СВЕЩЕНОТО ДЪРВО Е МЪРТВО.
За автора
Интересът към индианците и заселването на Запада е станал част от живота на Ди Браун. За да напише „Погребете сърцето ми в Ундид Ний“, той е търсил и проучвал сведения и документи от срещите и съветите, договорите и преговорите между белите и индианците повече от две години. Петнадесет от осемнадесетте му труда са върху историята на Запада, а три са посветени на Гражданската война.
Първият му приятел от детството е едно индианско момче, което ходело с Браун на всички индиански и каубойски филми и се радвало възторжено заедно с другите от публиката, когато заселниците или кавалерията побеждавали. „Веднъж го попитах защо го прави — спомня си Браун — и той ми отговори: «’Щото не са истински индианци!» За него те бяха само актьори. Всички книги за индианците по онова време бяха карикатури и жалки пародии и по-късно разбрах, че и в тях индианците не са истински.“
Браун е завършил Арканзаския държавен педагогически колеж, а после влиза в Университета „Джордж Вашингтон“ в Уошингтън. Той е роден изследовател, обича да се рови в оригинални източници и винаги е използвал този метод за написване на книгите си.