Чиновници и църковни служители ги посещаваха често, произнасяха съчувствени речи и пишеха безкрай ни доклади до различни организации. На Джоузеф му разрешиха да посети Вашингтон, където той се срещна с всички големи вождове от правителството. „Всички те твърдяха, че са мои приятели — каза той — и че за мен ще има правосъдие, но не разбирам как устите им: говорят верни неща, а пък те самите не правят нищо за народа ми… Генерал Майлс обеща, че ще се върнем в нашата собствена страна. Аз повярвах на генерал Майлс, иначе никога не бих се предал.“
Тогава той страстно призова към справедливост: „Аз слушах приказки и приказки, но нищо не се прави. Хубавите думи не траят дълго, ако не водят до дела. Думите няма да заплатят за моите мъртви. Те няма да заплатят за страната ми, погазена сега от белите мъже. Хубавите думи няма да дадат на хората ми добро здраве и няма да ги спасят от смъртта. Хубавите думи няма да дадат на хората ми дом, където да живеят в мир и да се грижат за себе си. Аз се уморих от думи, които не водят до нищо. Сърцето ми се свива, като си спомня всички хубави думи и нарушени обещания… Можете по-скоро да очаквате реките да потекат обратно, отколкото да искате от човек, роден свободен, да бъде доволен, щом го затворят и не му разрешават да отиде, където иска… Аз съм питал някого от големите бели вождове откъде са получили пласт да нареждат на индианеца да стои на едно място, докато белите хора ходят където си искат. Те не можаха да ми отговорят.
Нека си остана свободен човек — свободен да пътувам, свободен да спра, свободен да работя, свободен да търгувам където избера, свободен да избирам своите учители, свободен да следвам религията на дедите си, свободен да мисля, да говоря и да действувам за себе си, и аз ще се подчиня на всеки закон или ще понеса наказанието.“
Но никой не го чу. Изпратиха Джоузеф обратно в Индианската територия, където той остана до 1885 г. Тогава само 285 пленени не персе бяха останали живи и повечето бяха прекалено млади, за да помнят предишния свободен живот или много стари, болни и със сломен дух. Така че те не бяха заплаха за великото могъщество на Съединените щати. Някои от останалите живи получиха разрешение да се завърнат в резервата на племето в Лапуай. Вожда Джоузеф и около 150 други се смятаха за прекалено опасни и не бяха затворени с другите не персе, на които можеха да влияят. Правителството ги прехвърли в Неспелем в резервата Колвил във Вашингтон и там те изживяха дните си в изгнание. Когато на 21 септември 1904 г. Джоузеф умря, лекарят на агенцията определи причината за смъртта му като „починал от мъка“.
Глава четиринадесета
Изгнанието на шайените
1878 г.
10 януари. В Сената на САЩ е внесена за разглеждане резолюция по въпроса за избирателните права на жените. 4 юни. Великобритания отнема Кипър от Турция. 12 юли. В Ню Орлиънс избухва епидемия от жълта треска. 4500 души умират. 18 октомври. Едисън успява да подраздели електрическия ток и да го пригоди за битови нужди; в Нюйоркската борса спада курсът на акциите на газовите компании. Декември. В Санкт Петербург, Русия, студентите от университета се сражават срещу полицията и казаците. В Австрия Фердинанд Манлихер изобретява автоматичната пушка. Дейвид Хюз изобретява микрофона. Основава се Нюйоркският симфоничен оркестър. Гилбърт и Съливан59 представят „Корабът на Нейно величество Пинафор.“
Ние бяхме на юг и много страдахме там. Много умрял ха от болести, за които нямаме имена. Сърцата им копнееха и тъгуваха за тази страна, където сме родени. Останахме само малцина и искахме само малко земя където да живеем. Оставихме вигвамите си цели и побягнахме през нощта. Войниците ни преследваха. Аа отидох и казах на войниците, че не искаме да се сражаваме. Искаме само да отидем на север и ако ни оставят на мира, няма да убием никого. Единственият отговор, който получихме, бе един залп. След това трябваше да си пробиваме път с бой, но не убихме никого, който не бе стрелял по нас първи. Моят брат Тъпия нож, взе половината от отряда и се предаде във форт Робинсън… Те предадоха пушките си, а после белите ги избиха, всичките.
Охкумгаше (Малкия вълк) от северните шайени
Единственото, което искахме, е да ни оставят да живеем, и то да живеем в мир… Ние се подчинихме на волята на Великия баща и отидохме на юг. Тогава разбрахме, че шайените не могат да живеят там. Затова се върнахме вкъщи. По-добре е, мислехме, да умрем в бой, отколкото да загинем от болест… Вие можете да ме убиете тук, но не можете да ме накарате да се върна обратно. Няма да отидем. Единственият начин да ни изпратите там е да дойдете тук с боздугани и да ни удряте по главите, да ни изтръгнете и да ни закарате там мъртви.
Тахмелапашме (Тъпия нож) от северните шайени
Смятам, че индианското племе шайени, след като опознах доста техни отряди, са най-добрите представители на тази раса, които някога съм срещал.
В Луната на зеленеещата трева през 1877 г., когато Лудия кон отведе своите сиукси оглала да се предадат във форт Робинсън, различните отряди шайени, които се присъединиха към него през зимата, също предадоха конете и оръжията си, като се оставиха на благоволението на войниците. Между вождовете на шайените бяха Малкия вълк, Тъпия нож, Спящия лос и Дивата свиня. Общо хората им наброяваха около хиляда. Две луни и 350 шайени, които се бяха отделили от останалите след сражението при река Литъл Бигхорн, тръгнаха надолу по река Тонг към форт Кю и се предадоха на Мечото палто Майлс.
Шайените, които се явиха във форт Робинсън, очакваха да ги оставят да живеят в един резерват със сиуксите в съответствие с договора от 1868 г., който Малкия вълк и Тъпия нож бяха подписали. Но агентите на Бюрото по индианските въпроси ги осведомиха, че договорът ги задължава да живеят или в сиукски резерват, или в резерват, заделен специално за южните шайени. Агентите препоръчаха да се изпратят северните шайени в Индианската територия, за да живеят с роднините си, южните шайени.
„Нашите хора не харесаха тези думи — каза Дървения крак. — Всички ние искахме да останем в тази страна, близо до Блак Хилс. Но имахме един голям вожд, Стоящия лос, който непрекъснато твърдеше, че трябва да отидем там. Аз мисля, че в цялото племе нямаше и десет шайени, които да са съгласни с него. Имахме чувството, че той говори така, само за да стане голям индианец между белите хора.“
Докато правителствените чиновници решаваха какво да правят със северните шайени, вождовете на сините куртки във форт Робинсън вербуваха някои от воините за разузнавачи, да помагат в откриването на разпръснатите отряди, които все още бяха на свободи и не искаха да признаят неизбежността на капитулацията.
Уилям Кларк, лейтенант от кавалерията, убеди Малкия вълк и няколко от воините му да работят за него. Докато бе навън, Кларк носеше бяла шапка и за това шайените му дадоха името Бялата шапка. Те скоро откриха, че Бялата шапка искрено обича индианците, интересува се от начина им на живот, от културата, езика, религията и обичаите им. (Кларк по-късно издаде един научен труд върху индианския знаков език и Малкия вълк би останал във форт Робинсън с Бялата шапка, но когато от Вашингтон пристигна заповед за прехвърляне на шайените в Индианската територия, той реши да отиде с народа си. Преди да заминат, изпълнените с тревога шайенски вождове поискаха да се свика последен съвет с Трите звезди Крук. Генералът се опита да ги успокои, като им каза да отидат на юг и да хвърлят поглед върху Индианската територия. Ако не я харесат, те могат да се върнат обратно на север. (Поне така преводачите предадоха думите на Крук.)
59
Гилбърт и Съливан — английски композитори на опери и оперети, които са работили съвместно — бел.прев.