Майлс се съгласи да се срещне с тях и Малкия вълк пое ролята на говорител:
— Откакто дойдохме в тази страна, ние умираме всекидневно — каза той. — Това не е добра страна за нас и ние искаме да се върнем по домовете си в планините. Ако нямаш власт да ни дадеш разрешение да се върнем, нека някои от нас да отидат във Вашингтон и да разкажат там как е тук, или пък пиши във Вашингтон, за да получиш разрешение за нашето връщане на север.
— Не съм в състояние да направя това сега — отговори агентът. — Стойте тук още една година и тогава ще видим какво можем да направим за вас.
— Не! — твърдо заяви Малкия вълк. — Ние не можем да останем още една година. Искаме да си вървим сега. Преди да измине още една година може всички да сме мъртви и тогава никой от нас няма да е останал, за да пътува на север.
Тогава някои от младите мъже поискаха разрешение да говорят на съвета.
— Ние сме болнави и мрем тук — каза един — и никой няма да произнесе имената ни, когато изчезнем.
— Ще отидем на север на всяка цена — добави друг — и ако умрем в сражение, целият наш народ ще помни и тачи имената ни.
През август вождовете се съветваха помежду си и стигнаха до разцепление. Стоящия лос, Пуйчия крак някои други се страхуваха да се върнат на север. Войниците ще ни преследват и ще ни избият всичките, казваха те, по-добре е да умрем в резервата. В началото на септември Малкия вълк, Тъпия нож, Дивата свиня и Лявата ръка заведоха отрядите си на няколко мили от останалите, готови да тръгнат на път веднага, щом разберат, че е дошло време да се върви на север. Всеки ден те търгуваха, като разменяха най-ценните си вещи срещу мустанги и стари пушки, с които южните шайени и арапахите бяха съгласни да се разделят. Но те не се и опитваха да заблудят агента. Наистина, когато Малкия вълк реши да тръгне на север през Луната на изсъхващата трева, той отиде да се срещне с Майлс и му заяви, че се връща в страната си.
— Аз не искам да виждам да се лее кръв край тази агенция. Ако имате намерение да пратите войниците си да ме преследват, бих желал първо да ме оставите да се отдалеча малко. След това, ако желаете да се биете, аз ще се сражавам с вас и на това място ние ще напоим земята с кръв.
Майлс очевидно не вярваше, че размирните вождове наистина ще предприемат подобно невъзможно пътешествие. Той разчиташе, че те знаят не по-зле от него, че армията ще ги спре. И все пак той изпрати като предпазна мярка Едмънд Герие (южният шайен-метис, който бе преживял Сенд Крийк през 1864 г.) в лагера на Малкия вълк с предупреждение:
— Ако тръгнете — каза Герие на Малкия вълк, — ще имате неприятности.
— Не искаме неприятности — отговори Малкия вълк. — Не търсим нищо подобно. Единственото ни желание е да се върнем обратно там, откъдето сме дошли.
През нощта на 9 септември Малкия вълк и Тъпия нож съобщиха на хората си да стегнат багажа си и да бъдат готови да потеглят при изгрев-слънце. Те оставиха зад себе си празните вигвами и се насочиха на север през песъчливите хълмове — 297 мъже, жени и деца. По-малко от една трета от тях бяха воини — най-смелите сърца на едно гордо, обречено племе. Нямаше достатъчно коне за всички и те яздеха и вървяха на смени. Няколко младежи яздеха напред, за да намерят колкото можеха повече коне.
В дните, когато шайените бяха хиляди на брой, те имаха повече коне от всяко друго прерийно племе. Наричаха ги Красивия народ, но съдбата се обърна против тях и на юг, и на север. След двадесет години изтребление те бяха застрашени от пълно унищожение повече отколкото бизоните.
В продължение на три дни те пътуваха, като че водени от една обща воля, напрягайки нерви и мускули, без милост към конете си. На 13 септември те прекосиха Симарън на 150 мили северно от форт Рино и избраха за защитна позиция едно място, където се кръстосваха четири каньона. Кедровите гъсталаци бяха отлично прикритие за воините.
Войниците ги настигнаха там и изпратиха един водач арапах в каньоните за преговори. Арапахът направи знаци с одеялото си и предупреди шайените да се обърнат и да се върнат в резервата. Когато Малкия вълк се показа, арапахът се приближи и му съобщи, че вождът на войниците не иска да се бие, но ако шайените не го последват обратно към форт Рино, ще ги атакуват.
— Ние отиваме на север — отговори Малкия вълк, — както ни обещаха, че можем да направим, когато се съгласихме да дойдем в тази страна на юг.
Смятаме да си отидем мирно, ако е възможно, без да увреждаме или разрушаваме собствеността на белия човек по пътя. Няма да безпокоим никого, освен ако не ни нападнат първи. Ако войниците се бият срещу нас, и ние ще се бием срещу тях и ако бели мъже, които не са войници, помагат в боя срещу нас, ние ще се сражаваме също и срещу тях.
Скоро след като арапахът предаде отговора на Малкия вълк на войнишкия вожд (капитан Джоузеф Рендълброк), войниците влязоха в каньоните и започнаха да стрелят. Това бе глупаво от тяхна страна, защото шайените бяха скрити навсякъде около тях кедровите гъсталаци. Целия ден и цялата нощ те държаха войниците хванати като в капан там без вода. На следващата сутрин шайените започнаха да се изтеглят на север на малки групи и оставиха войници да се измъкнат.
Сега боят прерасна в схватки в движение през Канзас и чак до Небраска. Войниците прииждаха на рояци от всички фортове — кавалеристи, галопиращи от фортовете Уолас, Хейс, Додж, Рили и Кърни; пехотинци, пътуващи в железопътни вагони напред-назад по трите успоредни железопътни линии, които свързват реките Симарън и Плат. За да могат да се движат бързо, шайените сменяха уморените си коне с конете на белите мъже. Те се опитваха да избягват боевете, не скотовъдци, каубои, заселници и дори търговци от малките градове се присъединяваха към преследването. Десет хиляди войници и три хиляди бели цивилни нападаха непрекъснато бягащите шайени, убиваха защитаващите се воини, застрелваха един по един децата и старците, които изоставаха назад. През последните две седмици на септември войници ги настигаха пет пъти, но всеки път индианците успяваха да се измъкнат. Шайените пътуваха само по неравни терени и войниците не можеха да използуват фургони или големи топове на колела и все пак, веднага след като се измъкнаха от преследваща ги колона сини куртки, винаги се намираше друга на мястото на изостаналата.
В първите дни на Луната на падащите листа те пресякоха железопътната линия Юниън Пасифик, преминаха Плат по брод и се насочиха към познатите им песъчливи хълмове на Небраска. Трите звезди Крук изпрати успоредни колони да пресекат пътя им, но призна, че „да бъдат заловени ще е толкова трудно, колкото да се улови ято изплашени врани.“
Сутрин по пожълтяващата трева имаше скреж, но след дългото и горещо лято в Индианската територия хладният въздух ободряваше шайените. Шестте седмици бягство бяха превърнали дрехите и одеялата им в парцали. Яденето все не достигаше. Те пак имаха толкова малко коне, че половината мъже яздеха и бягаха на смени.
Една нощ в лагера вождовете направиха преброяване. Тридесет и четирима от тези, които бяха потеглили от Индианската територия, сега липсваха. Някои се бяха разпръснали по време на сраженията и се движеха на север по други пътеки, но повечето бяха загинали от куршумите на белите мъже. Старите хора бяха отслабнали, децата страдаха от липса на храна и сън и само някои от тях бяха в състояние да пътуват по-нататък. Тъпия нож каза, че трябва да отидат в агенцията на Червения облак и да го помолят за храна и подслон през студените луни, които скоро щяха да дойдат. Много пъти те бяха помагали на Червения облак, когато той се сражаваше за земите край река Паудър. Сега бе негов ред да подпомогне шайените.