Малко по-късно пред казармата пристигна Уесълс и се обърна към шайените през прозорците:
— Пуснете жените и децата да излязат! Така те няма повече да страдат.
— По-скоро ще умрем заедно, отколкото да ни изпратят на юг — отговориха те.
Уесълс се махна и след него се появиха войници, които поставиха вериги и железни прътове на вратите на казармата. Настъпи нощта, от лунната светлина и снега беше светло като ден. Светлината блестеше по стоманените щикове на шестимата войници, които тъпчеха напред-назад, облечени в шинели с качулки.
Един от воините отмести настрана студената печка и повдигна част от дъсчения под. Под него, на сухата земя, лежаха петте пушечни дула, скрити през първия ден. Индианците започнаха да свалят от украшенията си спусъци, ударници и патронници. Скоро пушките и няколкото пистолета бяха сглобени отново. Младежите боядисваха лицата си и обличаха най-хубавите си дрехи, докато жените правеха малки купчини от седла и вързопи под прозорците, за да може всеки бързо да изскочи навън. След това най-добрите стрелци между воините заеха позиции при прозорците, като всеки избра за своя цел по един от часовите отвън.
В 9.45 часа бяха дадени първите изстрели. В същия момент всички прозорци и рамки изхвръкнаха навън и шайените изскочиха от сградата. Като грабнаха карабините на убитите и ранени часови, те побягнаха към редицата възвишения извън района на поста. Те имаха около десет минути аванс преди първите конни войници (някои яздеха в зимното си долно бельо) да започнат да ги преследват в галоп. Воините бързо образуваха защитна редица, докато жените и децата прекосяваха една рекичка. Тъй като имаха оръжия, воините стреляха, след това отстъпваха, стреляха и отстъпваха. Непрекъснато прииждаха все нови и нови войници, разгъваха се в обхващаща фланговете дъга и застрелваха всеки индианец, който се движеше по снега. През първия час на сражението повечето от половината воини загинаха и тогава войниците започнаха да настигат разпръснатите групи жени и деца, като убиха много от тях, без да им дадат възможност да се предадат. Между мъртвите бе и дъщерята на Тъпия нож.
Когато настъпи сутринта, войниците подкараха 65 индиански пленници, 23 от които ранени, обратно към форт Робинсън. Повечето бяха жени и деца. Само 38 от бегълците бяха още живи и на свобода; 32 бяха заедно и се движеха на север през хълмовете, преследвани от четири роти кавалерия и една планинска батарея. Шестима други бяха скрити между скалите на няколко мили от форта. Между тях бе и Тъпия нож. С него бяха жена му, единственият му жив син, снаха му, внукът му и едно малко момче на име Червената птица.
В продължение на няколко дни кавалеристите преследваха тридесет и двамата шайени, докато накрая ги обградиха при Хот Крийк Блъфс в една дълбока падина, където бизоните ходеха на водопой. Атакуващите до ръба на падината кавалеристи изпразваха карабините си в нея, оттегляха се, зареждаха оръжията си и така, докато индианците не престанаха да отговарят на стрелбата. Само девет шайени останаха живи, повечето от тях жени и деца.
През последните дни на януари, като се движеха само нощем, Тъпия нож и групата му пропътуваха в северна посока разстоянието до Пайн Ридж. Там те станаха затворници в резервата на Червения облак.
Малкия вълк и последователите му прекараха зимата скрити в ями, които изкопаха в замръзналите брегове на Лост Чокчери Крийк — един от притоците на Найобрара. Когато през Луната на възпаленото око времето малко се постопли, те тръгнаха на север към земите на река Тонг. При река Бокс Елдър Крийк те срещнаха Две луни и петима други северни шайени, които бяха наети като разузнавачи за сините куртки във форт Кю.
Две луни съобщи на Малкия вълк, че Бялата шапки Кларк го търси и иска да проведе съвет с него. Малкия вълк отговори, че ще се радва да срещне стария си приятел Бялата шапка. Те се срещнаха на около половин миля от лагера на шайените, лейтенант Кларк сам се обезоръжи, за да покаже, че има доверие в приятелството им. Той каза, че има заповед да предаде шайените във форт Кю, където някои от техните роднини са се предали и живеят сега. Кларк добави, че цената на мира са пушките и конете им и че могат да запазят мустангите си, докато стигнат до форт Кю, но трябва да предадат пушките си веднага.
— След като се разделихме с тебе в агенцията на Червения облак — отговори Малкия вълк, — аз бях надолу на юг и много страдах там… Моят брат, Тъпия нож, взе половината от отряда и се предаде при форт Робинсън. Той мислеше, че ти си все още там и ще се грижиш за него. Те предадоха пушките си и тогава белите ги избиха всичките. Аз съм в прерията и мушките ми трябват. Когато стигна в Кю, ще ти дам мушките и мустангите, но не мога да ги предам сега. Ти си единственият, който предложи да разговаряме преди да се бием и изглежда, че вятърът, който толкова дълго караше сърцата ни да се вълнуват, сега ще утихне.
Разбира се, Малкия вълк трябваше да предаде пушките, си, но той направи това, след като се убеди, че Бялата шапка няма да остави войниците да избият хората му. Те отидоха във форт Кю и там повечето от младежите бяха наети за разузнавачи. „Дълго време не правехме нищо, освен да се обучаваме и да работим, като сечахме дърветата в гората — казва Дървения крак. — Във форт Кю се научих да пия уиски… Харчех по-голямата част от заплатата си на разузнавач за уиски.“ Шайените пиеха от отегчение и отчаяние. Това помагаше на белите търговци да забогатяват и унищожаваше водачеството в племето. То унищожи и Малкия вълк.
След месеци на бюрократично разтакаване във Вашингтон, вдовиците, сираците и останалите живи воини от форт Робинсън бяха прехвърлени в агенцията на Червения облак в Пайн Ридж, където те се присъединиха към Тъпия нож. А после, след нови месещ на очакване, на шайените от форт Кю дадоха резерва на река Тонг, а Тъпия нож и неколцина от Пайн Рид получиха разрешение да се присъединят към народа си. За повечето от тях бе вече твърде късно. Силите бях напуснали шайените. През годините след Сенд Крийк злата съдба дебнеше Красивия народ. Семето на племето бе разпиляно от ветровете. „Ще отидем на север на всяка цена — бе казал един млад воин — и да умрем в сражение, целият наш народ ще помни и тачи имената ни.“ Скоро нямаше да остане никой, който да си прави труда да си спомня, никой, който да произнася имената на тези, които си бяха отишли.
Глава петнадесета
Стоящата мечка става личност
1879 г.
11 януари. В Южна Африка започва англо-зулуската война. 17 февруари. В Санкт Петербург, Русия, нихилисти правят опит да убият цар Александър. 21 октомври. Едисън демонстрира първата си лампа с нажежена жичка. Излиза книгата „Напредък и бедност“ на Хенри Джордж. Първо представление на „Куклен дом“ от Ибсен.
Вие ме избутахте на Изток в това място, а аз съм по тези земи от две хиляди години или повече… Приятели мои, ако ме махнете и от тази земя, ще ми бъде много тежко. Искам да умра на тази земя. Искам да остарея тук… Не съм искал да отстъпвам дори част от нея на Великия баща. Дори да ми даде един милион долара, аз няма да му отстъпя тази земя… Когато хората искат да заколят добитък, те го гонят дълго, докато го вкарат в едно заградено място, и тогава го колят. Така стана и с нас… Децата ми бяха унищожени, брат ми бе убит.
Стоящата мечка от понките
Войниците дойдоха до края на селото и ни накараха насила да прекосим Найобрара, точно както човек би постъпил със стадо коне, и продължиха да ни избутват, докато не стигнахме до река Плат. Те ни караха напред, сякаш сме стадо коне, и аз казах: „Ако трябва да отида, ще отида в тази страна. Нека войниците се махнат, жените ни се страхуват от тях“. И тъй стигнах Топлата земя (Индианската територия). Ние разбрахме, че земята тая не е добра и умирахме един след друг и рекохме: „Кой мъж ще се смили над нас?“ Всичките наши животни измряха. О, колко горещо беше! „Тази земя е наистина болна и ние ще измрем тук, а се надяваме, че Великия баща отново ще ни вземе обратно.“ Това казахме ние. Сто души от нас умряха там.