През 1804 г. при устието на река Найобрара, на десния бряг на Мисури, Луис и Кларк срещнаха едно дружелюбно индианско племе, наречено понка. Тогава племето наброяваше само двеста-триста души, преживели една тежка епидемия от едра шарка, донесена белите хора. Половин век по-късно понките още бяха там, все така дружелюбни и готови да търгуват с белите мъже. Тяхното яко племе бе нараснало на около хиляда души. За разлика от повечето прерийни индианци понките отглеждаха царевица и обработваха овощни градини и понеже бяха заможни и имаха много коне, често трябваше да отблъскват нападенията на сиукските племена от север.
През 1858 г., когато правителствени чиновници пътуваха из Запада, за да установят границите на земите за различните племена, понките се отказаха част от територията си в замяна на обещанията на чиновниците, че ще гарантират закрила на тях и на собствеността им, както и постоянен дом на Найобрара. Но десет години по-късно, когато създателите на договорите преговаряха със сиуксите, вследствие на чиновническа грешка във Вашингтон земите на понките бяха включени в територията, предоставена на сиуксите (съгласно договора от 1868 г.)
Макар че племето протестира многократно до Вашингтон, правителствените чиновници не предприе ха нищо. Необуздани сиукски младежи идваха на юг, за да искат коне като данък, и заплашваха, че ще прогонят понките от земята, която сиу вече смятаха за своя. „Седемте години след този договор — казва Питър Леклер, човек от племето — бяха период, в който понките трябваше да обработват градините и царевичните си ниви като заселниците в Нова Англия — мотика в едната ръка и с пушка в другата.“
В края на краищата Конгресът призна договорните си задължения „да закриля“ понките, но вместо да им върне земите, той задели малка парична сума, „за да обезщети племето за загубите от кражби и убийства от страна на сиуксите“. По-късно, през 1876 г., след поражението на Къстър, Конгресът реши да включи понките в списъка на северните племена, които трябваше да бъдат заточени в Индианската територия. Понките, разбира се, нямаха нищо общо със сражението срещу Къстър, тъй като никога не бяха участвували във враждебни действия срещу Съединените щати и все пак някой във Вашингтон уреди Конгреса да гласува двадесет и пет хиляди долара „за изселване на понките в Индианската територия и осигуряването им с жилища там със съгласието на посоченото племе.“ За удобство пренебрегваха последното изречение, както и клаузите на договора, които забраняваха на бели лица да се заселват в територията на понките. Десет години заселниците нахлуваха в земите на понките, а душите им бяха ненаситни за богатите наносни почви, на които растеше най-хубавата индианска царевица в прериите.
Първите новини, които понките научиха във връзка с предстоящото им изселване, бяха донесени в началото на януари 1877 г. от един индиански инспектор на Съединените щати, Едуард Кембъл. „След Коледа неочаквано дойде да ни посети един бял мъж — казва вождът Белия орел. — Ние не бяхме предупреди ни за пристигането му. Той дойде внезапно. Повикай ни всички в църквата и ни съобщиха целта на посещението му.“
Белия орел разказва какво станало после:
„— Великия баща във Вашингтон казва, че трябва да се преселите и по тази причина съм дошъл — каза белият.
— Приятелю мой, ти ги съобщаваш тези неща съвсем внезапно — казах аз. — Когато Великия баща има да решава някакви въпроси с нас, той обикновено изпраща съобщение до всички нас, но ти дойде съвсем внезапно.
— Не, Великия баща казва, че трябва да отидете — каза той.
— Приятелю мой, искам да изпратиш писмо до Великия баща и ако той наистина повтори това, аз желая той да ни повика — казах аз. — И ако стане така, ще зная, че говориш истината.
— Аз ще пратя писмо до него — каза тон и после удари жицата.
Изпрати съобщение по телеграфа и то стигна съвсем скоро до Великия баща.
— Вашият Велик баща казва, че трябва да отидеш с десет от твоите вождове — каза той — да разгледате земята и след като минете през част от нея, трябва да се явите във Вашингтон Трябва да разгледате Топлата земя (Индианската територия) и ако видите там хубава земя, трябва да му кажете, а също и за всяка лоша земя там. Кажете му и за двете!
Така ние тръгнахме към Топлата земя. Стигнахме до края ми една железопътна линия и преминахме през земята на осейджите и по страната, пълна със скали. На сутринта бяхме в страната на косите и като напуснахме резервата в Канзас, стигнахме до град Арканзас Сити. И тука, след като посетихме земите на две индиански племена и видяхме почвата, осеяна със скали, и колко са ниски дърветата, аз стигнах до този град на белите. Разболяхме се на два пъти и видяхме как са хората в тази страна и видяхме тези камъни и скали и си помислихме, че тези две племена не могат да направят много за себе си. Той ни каза на следната сутрин:
— Ще отидем на река Шикаска и ще видим как е там. А аз казах:
— Приятелю кой, — видях тези земи и бях болен по време на пътешествието. Отсега нататък спирам това пътуване и няма да гледам земите, а ще отида да се срещна с Великия баща. Бързай към Великия баща! Заведи ме да видя Великия баща! Двете племена са бедни и болни и тези земи са бедни — нагледах им се…
— Не — каза той — елате да видите другите земи в Индианската територия.
— Приятелю мой — казах аз, — заведи ме, моля те, да се срещна с Великия баща. Преди ми каза, че мога да му разкажа какво съм видял, хубаво или лошо, и аз искам да го сторя.
— Не — каза той. — Не желая да те, водя да се срещаш с него. Ако приемеш част от тази земя, ще те заведа да го видиш, и ако не приемеш, няма да те водя.
— Щом няма да ме водиш при Великия баща — казах аз — заведи ме у дома, в моята страна.
— Не — каза той, — независимо от това, което казваш, аз нима да те заведа да се срещнеш с Великия баща. Той не е казал, че трябва да те връщам в твоята страна.
— Какво да правя сега? — казах аз. — Не искаш да ме заведеш при Великия баща и не искаш да ме върнеш в страната ми. Преди ми каза, че Великия баща ме е извикал, сега твърдиш, че не е. Ти не говориш правдиво. Думите ти не са верни.
— Не — каза той. — Няма да ви връщам по домовете ви; вървете пеша дотам, щом искате.
— Това натъжава сърцето ми — казах аз, — защото не познавам тази страна.
Помислихме, че ще умрем, а аз усетих, че ще заплача, но си спомних, че съм мъж. След последните си думи белият човек, който беше в лошо настроение, се качи горе. Като останахме сами с вождовете, обсъдихме какво да правим. Ние рекохме:
— Той не каза, че ще ни заведе да се срещнем с Великия баща, нито че ще ни върне в нашата страна. Не мислим, че Великия баща е наредил така.
С нас имахме един преводач и му казахме:
— Щом той няма да ни върне обратно, искаме да ни даде лист хартия (документ), за да го показваме на белите, тъй като не познаваме страната.
Преводачът се качи горе, за да види мъжа, после се върна и каза:
— Той няма да ви даде документ. Не иска да го прави за вас.
Ние отново изпратихме преводача с думите: «Искаме малко пари от тези, които Великия баща ни дължи, за да можем да се върнем вкъщи.» Когато се върна, преводачът каза:
— Той не желае да ви дава пари.“
Белия орел, Стоящата мечка, Големия лос и другите вождове на понките, изоставени в Индианската територия от инспектор Кембъл, тръгнаха обратно към къщи. Беше Луната, когато гъските се завръщат и се крият, и прериите на Канзас и Небраска бяха покрити със сняг. Тъй като индианците имаха само няколко долара, наложи се да извървят цялото разстояние — повече от петстотин мили, само с по едно одеяло и без резервни мокасини. Ако не бяха старите им приятели отоите и омахите, в резерватите на които понките спряха да си починат и да получат храна, малко от старите вождове щяха да преживеят зимното си пътешествие.