Четиридесет дни по-късно, когато пристигнаха в Найобрара, те намериха там инспектор Кембъл, дошъл преди тях.
Отново разказва Белия орел:
„Заминавайте! — каза той. — Гответе се за заминаване! Ние не искахме. Аз казах:
— Върнах се изтощен. Никой от нас не желае да замине.
— Не — каза той. — Великия баща иска да се изселите незабавно и да се преместите в Индианската територия.“
Вождовете обаче бяха единни в своята решимост да накарат правителството да спазва договорните си задължения и Кембъл реши да се върне във Вашингтон за да докладва на комисаря по индианските въпроси, Комисарят съобщи за проблема на министъра на вътрешните работи Шурц, който на свой ред го сподели с Великия воин Шърман. Шърман препоръча да се използуват войски, за да принудят понките да се изселят и, както обикновено, Големите очи Шурц, се съгласи.
През април Кембъл се върна в Найобрара и като заплаши, че ще се намеси войската, убеди 170 души от племето да тръгнат с него за Индианската територия. Никой от главните вождове не поиска да отиде Стоящата мечка протестира толкова бурно, че заповядаха да го арестуват и отведат във форт Рандъл. „Те ме завързаха, превърнаха ме в пленник и ме отведоха във форта“ — казва той. Няколко дни по-късно правителството изпрати нов агент, Хауард, за да се оправи с останалите три четвърти от племето, и Стоящата мечка бе освободен.
Белия орел, Стоящата мечка и другите вождове продължиха да настояват, че правителството няма право да ги гони от земята им. Хауард отговори, че няма нищо общо с решението на правителството. Той е изпратен да ги придружи до новите им домове. На 15 април, след четиричасов съвет, Хауард приключи разискванията, като поиска окончателен отговор:
— Ще се изселите ли доброволно, или да ви принудя?
Вождовете мълчаха, но преди да се върнат в домовете си, пристигна внезапно един млад понка и ги предупреди: „Войниците дойдоха в селището.“ Вождовете разбраха, че няма да има повече съвети. Щяха да ги принудят да изоставят родната си земя и да отидат в Индианската територия. „Войниците пристигнаха със своите пушки и щикове — казва Стоящата мечка. — Те се прицелиха в нас, а хората и децата плачеха.“
Те тръгнаха на 21 май 1877 г. „Войниците дойдоха до края на селото — казва Белия орел — и ни накараха насила да прекосим Найобрара, точно както човек би постъпил със стадо коне, и продължиха да ни избутват, докато не стигнахме до река Плат.“
Агентът Хауард методично си водеше дневник по време на това петдесетдневно пътуване. На сутринта при заминаването силна гръмотевична буря причини внезапно наводнение на Найобрара, водата събори няколко войници от конете им. Вместо да ги наблюдават как се давят, понките се гмурнаха и ги спасиха. На следващия ден умря едно дете и те трябваше да спрат в прерията за погребението му. На 23 май двучасова гръмотевична буря ги свари на открито и през деня всички се измокриха до кости. Умря второ дете, а през нощта няколко понки се разболяха. На следващия ден трябваше да преминават по брод през придошли потоци, които бяха отнесли мостовете. Времето застудя. На 26 май целият ден валя дъжд, а нямаше дърва за огън.
На 27 май повечето понки се разболяха от лошото време. Дъщерята на Стоящата мечка, Прерийното цвете, беше много болна от пневмония. На следващия ден гръмотевични бури и обилни дъждове направиха придвижването в дълбоката кал по пътя почти невъзможно.
Беше Луната, когато започва горещото време, и почти всеки ден валяха поройни дъждове. На 6 юни Прерийното цвете умря и Стоящата мечка й направи християнско погребение в гробището на Милфорд, Небраска. „Дамите от Милфорд подготвиха и украсиха тялото за погребение в стил, подобаващ на най-развитите цивилизации“ — отбелязва гордо Хауард. — „На гроба Стоящата мечка каза на хората около него, че желае да изостави индианските обичаи и да възприеме обичаите на белия човек.“
Същата вечер ураган връхлетя върху лагера на понките, разруши палатките, обърна фургоните и премята хората на стотици фута, сериозно наранявайки няколко от тях. На следващия ден умря още едно дете.
На 14 юни те стигнаха до резервата на отоите. Те съжалиха понките и им дадоха десет мустанга, за да облекчат останалата част от пътуването им. В продължение на три дни понките чакаха придошлите води да спаднат; болестите продължаваха да се разпространяват; умря първият възрастен мъж, Малката топола. Хауард накара да му направят ковчег и му направи християнско погребение близо до Блууотър, Канзас.
На 24 юни болестите се разпространиха толкова, че Хауард нае един лекар от Манхатън, Канзас, за да обслужва племето. На следващия ден две жени умряха по време на похода. Хауард се погрижи те да бъдат погребани по християнски.
Беше Луната в средата на лятото. Едно от децата на Вожда на бизоните умря и бе погребано по християнски в Бърлингтън, Канзас. Един понка на име Бизонската пътека полудя и се опита да убие вожда Белия орел, като го обвиняваше за нещастията на племето. Агентът Хауард прогони Бизонската пътека от кервана и го изпрати на север обратно в резервата в Омаха. Наказанието стана повод понките да му завиждат.
Лятната горещина и хапещите мухи ги тормозиха още една седмица. После, най-сетне на 9 юли, след ново измокряне до кости при гръмотевична буря те пристигнаха в резервата Куапау, техен нов дом, и намериха малката група понки, които бяха пристигнали преди това, да живее мизерно в палатки.
„Аз съм на мнение, че изселването на пешките от северния климат на Дакота в южния климат на Индианската територия — писа на своите началници агентът Хауард — ще се окаже грешка и сигурно след като хората прекарат тук известно време и бъдат отровени от маларията и климата, ще последва голямо увеличение на смъртността.“
Зловещото предсказание на Хауард се оказа абсолютно точно. Подобно на модоките, на не персе и северните шайени пешките измираха толкова бързо, че към края на първата година, прекарана в Индианската територия, почти една четвърт от тях бе погребана по християнски.
През пролетта на 1878 г. вашингтонските власти решиха да им предоставят нов резерват на западния бряг на Арканзас, но пропуснаха да заделят средства за прехвърлянето им. Понките изминаха пеша сто и петдесетте мили до новата си земя, но няколко седмици нямаха агент, който да им отпуска провизии или лекарства. „Земята беше добра — каза Белия орел, — но през лятото отново бяхме болни. Бяхме като отъпкана трева — и ние, и добитъка ни. След това дойде студеното време и не разбрахме колко души умряха.“
Един от умрелите бе и най-големият син на Стоящата мечка. „Накрая ми остана само един син и той беше болен. Когато умираше, той поиска да му обещая само едно. Той ме умоляваше да го пренеса, като умре, обратно в нашето старо погребално поле при Бързо течащата вода — Найобрара. Аз обещах. Когато той умря, поставихме тялото му в сандък, качихме го на фургон и се запътихме на север.“
Целият род на Стоящата мечка — шестдесет и шест понки, участвуваше в погребалната процесия, която следваше стария фургон, теглен от два мършави коня. Беше Луната на топящия се сняг, януари 1879 г. (По ирония на съдбата далеч на север шайените на Тъпия нож водеха последния си безнадежден бой за свобода при форт Робинсън.) За Стоящата мечка това бе второто зимно пътуване към дома. Той водеше хората си по пътеки далеч от поселищата и войниците и те достигнаха резервата в Омаха преди войниците да ги открият.
Междувременно Големите очи Шурц на няколко пъти се опитва да уреди чрез агентите си връщането на понките на Стоящата мечка в Индианската територия. Накрая през март той поиска от Министерството на войната да телеграфира в щаба на Трите звезди Крук в Омаха, Небраска, и да му заповяда да арестува незабавно бегълците и да ги върне в Индианската територия. В отговор Крук изпрати една рота войници в резервата в Омаха. Те арестуваха Стоящата мечка и неговите понки и ги отведоха обратно във форт Омаха, където ги поставиха под стража в очакване да бъде уредено извозването им до Индианската територия.