В продължение на повече от десетилетие Трите звезди се би с индианците, среща се с тях на съвети и дава обещания, които не можеше да изпълни. Отначало с неохота, той започна да признава възхищението си от смелостта на индианците. След капитулациите от 1877 г. той вече уважаваше бившите си врагове и им съчувствуваше. Отношението към шайените във форт Робинсън през последните няколко седмици го вбеси. „Съвсем излишна демонстрация на сила бе да се настоява, щото точно тази част от племето да се върне обратно в бившия си резерват“ — заяви без церемонии той в официалния си доклад.
Когато Крук се срещна с понките в караулното помещение на форт Омаха, той бе потресен от окаяния вид на индианците. Направи му впечатление колко просто обясни Стоящата мечка причините за връщането им на север и стоицизмът, с който приемаше обстоятелствата, върху които бе загубил контрол. „Аз мислех, че бог смята да ни остави живи — каза Стоящата мечка на Крук, — но съм се заблуждавал. Бог смята да даде страната на белите хора, а ние трябва да измрем. Това може да е за добро, това може да е за добро…“
Крук бе толкова развълнуван от това, което видя и чу, че обеща на Стоящата мечка да направи всичко, което е по силите му, за да отмени заповедта за завръщането на понките в Индианската територия. Той веднага предприе действия, с които да изпълни обещанието си. Той се срещна с издателя на вестник от Омаха Томас Тибълс, за да получи подкрепата на печата.
Докато Крук задържаше изпълнението на заповедта за завръщане на понките, Тибълс разпространи историята из града, в щата и накрая, с помощта на телеграфа, из цялата страна. Църквите в Омаха изпратиха призив до министъра Шурц, в който настояваха той да заповяда да се освободят понките, но Ма-Ха-Ич-Хон, Големите очи, не си направи труда да отговори. Тогава младият адвокат от Омаха, Джон Уебстър, предложи услугите си безплатно и скоро бе подкрепен от главния юрисконсулт на железопътната линия Юниън Пасифик, Андрю Попълтън.
Адвокатите трябваше да работят бързо, за да изградят защитата на понките — всеки ден генерал Крук можеше да получи заповед от Вашингтон да започне изселването на индианците на юг и тогава нищо не би могло да се направи за тях. Всички усилия бяха насочени към спечелване благоразположението на съдията Елмър Дънди — един суров мъж от границата, който имаше четири основни интереса в живота — добрата литература, конете, лова и раздаването на правосъдие. Случи се така, че Дънди отсъствуваше, тъй като бе на лов за мечки, и поддръжниците на понките прекараха няколко неспокойни часа, преди пратениците им да го открият и да го върнат в Омаха.
С мълчаливото съгласие на Крук съдията Дънди издаде спрямо генерала разпореждане за хабеас корпус61, като му заповяда да доведе пленените понки в съда и да докаже правото си да ги задържа. Крук се подчини на разпореждането и представи заповедта на военните власти във Вашингтон, а областният прокурор се яви от името на Съединените щати и оспори правата на понките по разпореждането, като се мотивира с това, че „индианците не са личности по смисъла на закона.“
Така на 18 април 1879 г. започна почти забравеният сега процес за граждански права на Стоящата мечка срещу Крук. Адвокатите на понките Уебстър и Попълтън твърдяха, че един индианец е също такава „личност“, като всеки бял човек и може да ползува правата и свободите, гарантирани от конституцията. Когато федералният прокурор заяви, че Стоящата мечка и хората му са подчинени на правилата и нормите, които правителството е създало за индианците от племената, Уебстър и Попълтън отговориха, че Стоящата мечка и който и да е друг индианец имат право да се отделят от племето си и да живеят под закрилата на законите на Съединените щати като всеки друг гражданин.
Връхната точка на процеса настъпи, когато на Стоящата мечка разрешиха да говори от името на народа си: „Сега съм с войниците и офицерите. Искам да се върна в стария си дом на север. Искам да спася себе си и народа си. Братя мои, струва ми се, че стоя пред огън, лумнал в прерията. Искам да грабна децата си и да бягам, за да спася живота им. Или като че стоя на брега на придошла река, където бих хванал децата си, за да побягна на някое високо място. О, братя мои, всемогъщият бог гледа отвисоко към мен, знае кой съм аз и чува думите ми. Дано всемогъщият бог изпрати върху вас добър дух, който да размишлява с вас и да ви накара да ми помогнете. Ако един бял мъж има земя и някой му я отнеме с измама, този мъж ще се опита да си я възвърне и вие няма да го упрекнете. Погледнете ме! Смилете се над мен и ми помогнете да спася живота на жените и децата си. Братя мои, една власт, на която не мога да се опра, ме притиска надолу към земята. Нуждая се от помощ. Аз свърших.“
Съдията Дънди постанови, че индианецът е „личност“ по смисъла на закона хабеас корпус, че свободният избор на местожителство е естествено, присъщо и неотменимо право на индианеца, както и на бялата раса, и че през мирно време не съществува право на гражданската и военна власт да прехвърля индианците от една част на страната в друга без тяхно съгласие, както и да ги затваря в който и да е резерват против волята им.
„Никога не съм бил призоваван да издавам решение или да участвувам в дело, което така силно да е ангажирало чувствата ми — каза той. — Понките са едни от най-миролюбивите и приятелски настроени индиански племена… Щом могат да бъдат отведени насилствено в Индианската територия и държани там пак насила, не виждам защо те да не могат да бъдат пратени и насилствено задържани в затвора в Линкълн или в Левънуърт, или в Джеферсън Сити или в което и да е друго място, където командирът на военната част по свое усмотрение посочи. Не мога да приема, че такъв произвол може да съществува в тази страна.“
Когато съдията Дънди закри заседанието, като заповяда Стоящата мечка и неговите понки да бъдат освободени, публиката в залата стана на крака и, според един вестникарски репортьор, „бе издаден такъв вик, какъвто никога не е чуван в съдебна зала“. Генерал Крук бе първият, който се приближи до Стоящата мечка, за да го поздрави.
Отначало федералният областен прокурор имаше намерение да обжалва решението, но след като проучи писмените мотиви на съдията Дънди (едно блестящо есе върху правата на човека), той не отправи жалба до Върховния съд. Правителството на Съединените щати предостави на Стоящата мечка и отряда му неколкостотин акра свободна земя близо до устието на Найобрара и те се върнаха обратно по домовете си.
Веднага щом останалите живи в Индианската територия 530 понки научиха за този изненадващ обрат на събитията, повечето от тях започнаха да се стягат да се присъединяват към близките си в Небраска. Бюрото по индианските въпроси обаче не им съчувствуваше. Чрез агентите си съобщи на вождовете на понките, че само Великия съвет във Вашингтон може да реши дали и кога племената могат да се върнат. Чиновниците и политиците (Индианският кръг) видяха в решението на съдията Дънди сериозна опасност за системата на резерватите — то щеше да заплаши малката армия предприемачи, които трупаха богатства, като доставяха лошокачествени храни, одеяла от дреб и отровно уиски на хилядите индианци, впримчени в резерватите. Ако понките получеха разрешение да напуснат новия си резерват в Индианската територия и да си заминат като свободни американски граждани, тона би сринало целия военно-политически комплекс на резерватите.
В годишния си доклад Големите очи Шурц призна, че понките в Индианската територия имат „сериозни поводи за оплакване“, но категорично се противопостави на връщането им по родните земи, защото това би направило другите индианци „неспокойни и желаещи да последват примера им“ и оттам би причинило разпадането на териториалната система на резерватите.
В същото време Уилям Уайтмън, който оглавяваше доходоносната агенция на понките, се опита да опозори отряда на Стоящата мечка, като нарече членовете му „някои изменници от племето“ и описа доста разпалено значителните си разходи за материали и сечива за развитието на резервата в Индианската територия. Уайтмън не спомена за царящото сред понките недоволство; че те постоянно искат да се завърнат по родните си земи или за враждата си с Голямата змия.
61
Habeas corpus (лат.) + В англосаксонските правни системи, законодателно ограничаване на правото на властите да посягат произволно върху личната свобода на индивида (бел.прев.)