Ютите бяха индианци от Скалистите планини и тяхно поколение наблюдаваше нахлуването на бея нашественици в земята им по река Колорадо. Белите нямаха свършване — като безбройни рояци скакалци ютите видяха как белите мъже изместваха старите им врагове шайените от прериите на Колорадо. Няколко воини юти се присъединиха към Хвърляча на ласо Карсън във войната му срещу навахите. По това ме ютите вярваха, че белите са техни съюзници и обичаха да посещават Денвър и да разменят бизонски кожи срещу евтини стоки в магазините. Но с всяка измината година странните хора от Изтока ставаха все повече и нахлуваха в планините на ютите, за да копаят жълтия и белия метал.
През 1863 г. губернаторът на територията Колорадо (Джон Евънс) и други правителствени чиновници дойдоха в Конехос в планините Сан Хуан, за да се срещнат с Урай Стрелата и с деветима вожда на ютите. Там бе подписан договор, който даваше на белите хора цялата земя на Колорадо на изток от планинските върхове (Континенталния вододел)62, а оставяше на ютите територията на запад от вододела. Срещу десет хиляди долара в стоки и десет хиляди долара в провизии (разпределени на десет години) ютите се съгласиха да се откажат от правата върху полезните изкопаеми в цялата си територия и обещаха да не безпокоят гражданите на Съединените щати, които идват в планините им да копаят.
Пет години по-късно белите хора от Колорадо решиха, че са оставили на ютите прекалено много земя. Чрез политически натиск те убедиха Бюрото по индианските въпроси, че ютите постоянно създават неприятности — скитат навсякъде, посещават градовете и миньорските лагери и крадат добитъка на заселниците. Те заявиха, че искат ютите да бъдат поставени в резерват с точно определени граници, но в действителност искаха още от земята, принадлежаща на ютите.
В началото на 1868 г. Бюрото по индианските въпроси с голяма шумотевица покани Урай, Никаагат (Джак) и осем души вождове във Вашингтон. Придружаваше ги Хвърляча на ласо Карсън в качеството си на доверен приятел и съветник. Във Вашингтон ги настаниха в хубав хотел, сервираха им чудесна храна и им даваха тютюн, сладкиши и медали в изобилие.
Когато дойде време да се пише договорът, длъжностните лица настояха един от вождовете гости да поеме отговорността за представените там седем клона на племето. Урай Стрелата бе избран единодушно за вожд на всички юти. Той бе наполовина апач, наполовина ют ънкомпагър, красив индианец, с кръгло лице и остър поглед. Говореше английски и испански така добре, както и двата индиански езика, които владееше. Когато алчните за земя политици се опитаха да я притиснат, Урай се показа достатъчно опитен, за да представи позицията на ютите пред репортьорите от вестниците: „Споразумението, което постигат индианците със Съединените щати в един договор — каза прилича на споразумението между бизона и ловците, които са го пронизали със стрелите си. Единственото, което може да направи, е да легне и да се предаде.“
Чиновниците не можаха да заблудят Урай със сините оцветени карти и с мазните фрази за гранични линии. Вместо да приеме един малък ъгъл от западно Колорадо, той държеше на шестнадесет милиона акра гори и ливади по западните склонове — територия, значително по-малка от принадлежащата на народа му в миналото, но много повече от това, което политиците от Колорадо искаха да им отпуснат. Трябваше да бъдат основани две агенции, една в Лос Пинос за ъникомпагрите и другите южни отряди и една на река Уайт за северните отряди. Освен това Урай поиска в нов договор да се включат някои защитни клаузи, целящи да държат миньорите и заселниците извън резервата на ютите. Според договора, на белите се забраняваше „да преминават през, да се заселват или пребивават в територията, заделена за ютите“ без съответно разрешение.
Въпреки това ограничение миньорите продължаваха да извършват нарушения. Между тях бе Фредерик Питкин, янки от Нова Англия, който се подвизаваше в планините Сан Хуан и бързо спечели богатство чрез добив на сребро. През 1872 г. Питкин стана водеща фигура сред собствениците на големи и богати дялове в рудодобива. Тези хора искаха да прибавят областта Сан Хуан — една четвърт от резервата на ютите — към територията Колорадо. Като се преклони пред желанията на собствениците, Бюрото по индианските въпроси изпрати специална комисия, ръководена от Феликс Брунът, да преговаря с ютите за отнемането тези земи.
В агенцията Лос Пинос през септември 1873 г., комисията на Брунът се срещна с Урай и с представителите на седемте племена на ютите. Брунът каза на вождовете, че Великия баща го помолил да дойде и да разговаря с тях да се откажат от правата върху някои от земите в резервата им. Той ги увери, че не иска земята за себе си и че не е дошъл да им диктува какво да правят, а да ги чуе какво имат да кажат по въпроса. „Понякога е много по-добре да направим нещо, което не ни се харесва точно сега — посъветва ги Брунът, — щом смятаме, че то ще е добро за децата ни.“
Вождовете искаха да знаят как децата им ще бъдат облагодетелствувани, ако се откажат от земите си. Брунът обясни, че правителството ще задели голяма парична сума за ютите и всяка година племето ще получава нейните лихви заради отстъпената земя.
„Не ми харесва частта от съглашението относно лихвата — заяви Урай. — По-добре е да имам парите в банката“ След това той се оплака, че правителството не е спазило договорното си обещание да отстранява белите хора, заловени да прекосяват резервата на ютите.
Брунът отговори откровено, че ако правителството се опита да прогони миньорите, това ще доведе до война и ютите ще загубят земята си, без да получат каквото и да е в замяна. „Най-добре ще е, ако можете да задържите планините, да ги продадете и да получавай за тях всяка година по нещо“ — каза той.
— Миньорите малко ги е грижа за правителството и не се подчиняват на законите — съгласи се Урай. — Те сами казват, че не ги е грижа за правителството. То се намира далеч в Щатите и те твърдят, че човекът, който ще дойде да сключи договора, ще се върне в Щатите и всичко ще бъде отново така, както те искат.
— Да предположим, че продадете планините продължи Брунът — и в тях няма злато, тогава вие ще спечелите. Ютите ще получават пари за тях, а американците ще се махнат. Но ако тук има мини, няма начин да се избегнат неприятностите. Ние не можем да спрем хората.
— Защо да не можете да ги спрете? — заши Урай. — Не е ли правителството достатъчно силно, за да спазва съглашението си с нас?
— Аз бих желал да ги спра — каза Брунът. — Урай знае, че това е трудно.
Урай заяви, че е склонен да продаде планините, но не и цялата хубава ловна територия около тях.
Белите могат да дойдат, да вземат златото и да си отидат. Ние не искаме те да строят къщи там.
Брунът отговори, че не вярва това да стане. Ни начин да се накарат миньорите да напуснат територията на ютите след като веднъж са дошли и изкопали мините си там.
— Ще поискам от Великия баща да прогони миньорите — обеща той, — но хиляда други мъже ще му кажат да ги остави на мира. Може би той ще направи това, което му кажа, а може би няма.
След седемдневни разисквания вождовете се съгласиха да приемат предложението на правителството за двадесет и пет хиляди долара годишно срещу четири милиона акра съкровища. Като добавка Урай щеше да получава годишна заплата от хиляда долара в продължение на десет години „или толкова дълго, колкото той бъде главен вожд на ютите и запазва мира със Съединените щати“. Така Урай стана един от елита и трябваше да запази статуквото.
Тъй като живееха в района на великолепни ливади и гори, пълни с дивеч, ягоди и орехи, ютите можеха изцяло да съществуват без провизиите, отпускани от агентите им в Лос Пинос и при река Уайт. През 1875 г. агентът в Лос Пинос Ф. Бонд отговори на едно искане за преброяване на ютите: „Преброяването е почти невъзможно. Със същия успех можете да се опитате да преброите рояк пчели по време на полет. Те пътуват навсякъде по страната също като елените, които убиват.“