Агентът на река Уайт Е. Данфорт прецени, че около деветстотин юти използуват агенцията му като база, но той призна, че не може да ги склони да се заселят в долината около нея. И на двете агенции ютите от снизхождение и за да направят удоволствие на агентите си, държаха малки стада едър рогат добитък и бяха посадили по няколко реда царевица, картофи и слънчоглед, макар че нямаше особена нужда от подобни начинания.
Началото на края на свободата им в собствения им резерват настъпи през пролетта на 1878 г., когато нов агент зае поста на река Уайт. Името му бе Нейтън Мийкър, бивш поет, автор на романи, вестникарски репортьор и организатор на обединени земеделски колонии. Повечето от начинанията на Мийкър бяха пропаднали и въпреки че бе кандидатствувал за службата в агенцията, защото му трябваха пари, той бе обладан от мисионерски плам и искрено вярваше, че е негов дълг като човек от по-висша раса да „издигне и просвети“ ютите. По неговите думи той бе решен да изведе индианците от дивачеството, от пасторалния и варварския период до „просветения, научен и религиозен етап“. Мийкър бе уверен, че ще може да осъществи това за „пет, десет или двадесет години“.
Властно, методично и без чувство за хумор Мийкър се зае да унищожи всичко, което бе скъпо на ютите, за да ги направи като него, защото той вярваше, че е създаден по божие подобие. Първото му действие, което не се хареса, бе преместването на агенцията петнадесет мили надолу по река. Уайт, където имаше хубави пасища, подходящи за оран. Там Мийкър планираше да изгради земеделска колония за индианците юти, но бе пренебрегнал факта, че от много отдавна те използуваха района за лов и за паша на конете си. Мястото, което той избра за строителство на сградата на агенцията, бе пистата за надбягвания с мустанги, където ютите упражняваха любимия си спорт и залагаха на конни състезания.
Мийкър откри, че Куинкент (Дъглас) е най-приятелски настроеният вожд на река Уайт. Той бе ют янпа, около шестдесетгодишен, с все още тъмна коса и побеляващи увиснали мустаци. Дъглас притежаваше повече от сто мустанга, а това го правеше богат по стандартите на ютите, но той бе загубил повечето от последователите си сред младежите, които предпочитаха Никаагат (Джак).
Както и Урай, Джак бе наполовина апач. Като момче той научи няколко думи английски, докато живя в едно мормонско семейство и служи като разузнавач при генерал Крук по време на сиукските войни. Когато за първи път се срещна с Мийкър, Джак бе облечен в разузнаваческата си униформа — типичните за преселниците панталони от еленова кожа, армейски ботуши и широкопола шапка. Той винаги носеше сребърния медал, който му даде Великия баща по време на посещението във Вашингтон през 1868 г. заедно с Урай.
Джак и хората му бяха на лов за бизони през периода, когато Мийкър бе преместил агенцията и когато се върнаха на първоначалното място, видяха, че всичко е изнесено. Все пак те си направиха лагер там, а след няколко дни Мийкър пристигна и заповяда на Джак да се премести на новото място.
„Аз му казах (на Мийкър), че мястото на старата агенция е определено с договор — казва впоследствие Джак — и че не зная за закон или договор, който да упоменава новото място. Агентът ми отговори, че за всички ще е по-добре ние да се преместим там надолу и ако не го сторим, ще ни принудят — за тази цел имали на разположение войници“. Мийкър се опита да успокои Джак, като му обеща да достави дойни крави за отряда му, но Джак отговори, че ютите нямат нужда от крави, нито от мляко.
Колороу бе третият по важност вожд, един ют муаче, прехвърлил шестдесетте. В продължение на няколко години след договора от 1868 г. Колороу и хората му живяха в малък временен резерват близо до Денвър. Когато искаха, те кръстосваха града, хранеха се в ресторантите, посещаваха театрите и разсмиваха белите граждани. През 1875 г. резерватът бе затворен и Колороу доведе своите муачи нагоре по река Уайт, за да се присъединят към хората на Джак. Липсваше им оживлението на Денвър, но те се радваха на хубавия лов в земите край река Уайт. Муачите не проявяваха интерес към земеделското дружество на Мийкър и посещаваха агенцията само за някой и друг чувал брашно или за малко кафе и захар.
Каналя (Джонсън) бе главен заклинател, зет на Урай и уредник на конните надбягвания по пистите, където Мийкър искаше да построи сградите на новата агенция. Джонсън обичаше да носи цилиндъра, който имаше от Денвър. Неизвестно защо, Мийкър сметна, че Джонсън е човекът, който ще му помогне да изведе ютите от дивачеството.
А освен това Мийкър доведе в агенцията жена си Арвила и дъщеря си Джоузи да му помагат в големия „кръстоносен поход“. Той беше наел седем бели работници, включително и един надзирател, за строителството на напоителен канал, един строител на мостове, един дърводелец и един зидар. От тези мъже се очакваше да научат ютите на своите занаяти, докато изграждат новия земеделски рай.
Мийкър горещо желаеше ютите да се обръщат към него с „татко Мийкър“ (тъй като бяха диваци, той ги смяташе за деца), но за голямо негово неудоволствие повечето го наричаха Ник.
През пролетта на 1879 г. Мийкър бе започнал строителството на няколко сгради в агенцията, а четиридесет акра земя бяха изорани. Повечето от работата бе извършена от белите наемни работници, които получаваха за труда си пари. Мийкър не можеше да разбере защо ютите също очакват пари за изграждането на собствената си кооперативна земеделска община, но за изкопаването на напоителните канали той се съгласи да плаща пари на тридесет юти. Те работеха с желание, докато средствата на Мийкър се изчерпаха, после си отидоха, за да ловуват и да гледат конни състезания. „Техните потребности са толкова ограничени, че те не искат да възприемат цивилизованите навици — оплаква се Мийкър на комисаря по индианските въпроси. — Това, което ние наричаме удобство и комфорт, няма за тях достатъчна стойност и не може да ги накара да предприемат нещо, за да го получат със собствени усилия… Повечето от тях гледат на начина на живот на белия човек с безразличие и презрение.“ Той предложи програма за действия, които ще променят това варварско състояние. Първо, да се отнемат стотиците мустанги на ютите, за да спрат да кръстосват и да ловуват; да се заменят мустангите с няколко товарни и впрегатни коне и когато бъдат принудени да изоставят лова и да останат край агенцията, да се спрат дажбите на онези, които не работят. „Аз ще доведа до пълно изгладняване всеки индианец — писа той до сенатора от Колорадо Хенри Телър, — който не работи“.
Неизлечимата мания на Мийкър да записва своите идеи и наблюдения и да ги изпраща за отпечатване доведе до пълен разрив между него и ютите. През пролетта на 1879 г. той написа един въображаем диалог с една жена от племето, опитвайки се да докаже, че индианците не могат да разберат радостта от работата и стойността на вещите. В диалога си Мийкър заявява, че земята в резерватите принадлежи на правителството и само е заделена за ютите, та да я използуват. „Ако вие не я използувате и не работите — предупреждава той, — белите хора ще дойдат от далечни места и постепенно няма да ви остане нищо.“
Това малко съчинение бе публикувано за първи път в Грийли (Колорадо) трибюн, където то бе прочетено от Уилям Викърс, издател и политик от Денвър, който презираше всички индианци и особено ютите. По това време Викърс служеше като секретар при Фредерик Питкин — богатият собственик на мини, който през 1873 г. бе начело на движението за откъсване на планините Сан Хуан от владенията на ютите. Питкин бе използувал богатството си, за да стане губернатор на Колорадо, когато територията стана щат през 1875 г. След края на сиукските войни през 1877 г. Питкин и Викърс започнаха шумна пропагандна кампания за изселването на всички юти в Индианската територия, защото така огромно количество ценна земя би се освободила за завземане. Викърс се хвана за вестникарското есе на Нейтън Мийкър като аргумент за прогонването на ютите от Колорадо и написа за това статия в Денвър трибюн:
Ютите са истински действуващи комунисти и правителството трябва да се засрами, че поощрява и насърчава техния мързел и че напразно пилее средства. Като живеят за сметка на бащински неясното и глупаво Бюро по индианските въпроси, те са толкова мързеливи, че вместо да получават дажбите си по установения ред, те вземат това, което им трябва, където го намерят. Ако бъдат изселени в Индианската територия, ютите ще бъдат хранени и обличани за половината от средствата, които струват на правителството сега.