Достопочтеният Мийкър, известен ръководител на агенцията на река Уайт, е бил преди близък приятел и почитател на индианците. Той дойде в агенцията твърдо убеден, че ще ги управлява успешно с меко отношение, търпеливо разбиране и добър пример. Усилията му обаче пропаднаха напълно и в края на краищата той без желание възприе като верен труизма от границата, че само мъртвите индианци са добри индианци.
Викърс писа значително повече и статията му бе препечатвана из Колорадо под наслова „Ютите да се махат!“ Към края на лятото на 1879 г. повечето от белите оратори (а в граничния щат Колорадо те бяха много) използуваха често предизвикващия овации лозунг „Ютите да се махат!“, когато произнасяха публични речи.
По различни пътища ютите научиха, че „Ник“ Мийкър ги е предал в писанията си. Те бяха особено разгневени, защото агентът сочел, че земята в резервата не им принадлежи и чрез преводача на агенцията те отправиха до него нещо като официален протест. Мийкър повтори изявлението си и добави, че има право да оре в резервата навсякъде, където си избере, тъй като това е правителствена земя, а той е агент на правителството.
Междувременно Уилям Викърс ускоряваше своята кампания „Ютите да се махат!“, като измисляше истории за индиански престъпления и безчинства. Той приписа на ютите дори многобройните горски пожари, избухнали през онази незапомнено сушава година. На 5 юли той подготви и поднесе за подпис от губернатора Питкин следната телеграма до комисаря по индианските въпроси:
Всекидневно до мен достигат съобщения, че банда юти от река Уайт е извън резервата си и унищожава горите… Те вече са опожарили дървен материал на стойност милиони долари и заплашват заселниците и миньорите… Аз съм убеден, че е налице организирано усилие от страна на индианците за опожаряване горите в Колорадо. Тези диваци трябва да бъдат изселени в Индианската територията, където повече няма да могат да унищожават най-хубавите гори на този щат.
Комисарят отговори на губернатора с обещание, че ще вземе мерки и изпрати до Мийкър нареждане да държи ютите в резервата. Когато Мийкър прати да повикат вождовете, той откри, че те са организирали протестно събрание. Те вече бяха научили за фалшивите обвинения на губернатора и за заплахите му да ги изпрати в Индианската територия. Един техен бял приятел на име Пек, който държеше снабдителен склад на река Беър северно от резервата, бе прочел историята в денвърския вестник и я бе преразказал на Никаагат (Джак).
Според съобщението във вестника ютите бяха подпалили огньове по река Беър и бяха опожарили къщата на бившия им агент Джеймс Томпсън. Джак бе много разтревожен от чутото и Пек се съгласи да отиде с него в Денвър, за да кажат на губернатора Питкин, че то не е вярно. Те избраха път, който минаваше край къщата на Томпсън. „Ние минахме оттам — казва впоследствие Джак — и видяхме къщата на Томпсън невредима. Тя изобщо не беше опожарявана.“
След доста трудности Джак получи аудиенция при губернатора Питкин. „Губернаторът ме запита как вървят работите в земите ми по река Уайт и заяви, че вестниците казват много лоши неща за нас. Отговорих, че и аз мисля така и затова съм дошъл в Денвър. Казах, че не разбирам защо нещата са в такова състояние… После той каза: «Ето писмо от вашия индиански агент.» Отговорих му, че след като индианският агент (Мийкър) може да пише, той е написал това писмо, а аз не мога да пиша и затова съм дошъл да се срещна с него лично и да отговоря на писмото. Толкова си говорихме, а после му казах, че не искам да вярва на написаното в писмото… Той ме попита дали е вярно, че къщата на Томпсън е опожарена. Отговорих му, че съм видял къщата и тя не е изгоряла. След това говорих с губернатора за индианския агент и му казах, че ще е добре той да пише във Вашингтон и да препоръча да поставят някой друг агент на негово място и той обеща да пише на следващия ден“.
Разбира се Питкин нямаше намерение да препоръчва смяната на Мийкър. От гледна точка на губернатора всичко се движеше в желаната посока. Оставаше му да изчака сблъсъка между Мийкър и ютите, след което, може би щеше да се наложи „Ютите да се махат“.
По това време Мийкър подготвяше месечния си доклад до комисаря по индианските въпроси. Той писа, че планира създаването на полицейски сили измежду ютите. „Те са лошо настроени“ — добави агентът, но само след няколко дни сложи началото на действия, които (той не можеше да не се досеща) щяха да засилят войнствеността на ютите.
Макар да нямаше преки доказателства, че симпатизира на кампанията „Ютите да се махат!“ на губернатора Питкин, всяка стъпка на Мийкър сякаш бе насочена да предизвиква въстание сред индианците.
Мийкър може и да не е искал ютите да си вървят, но със сигурност искаше да им отнеме мустангите. В началото на септември той нареди на един от белите си работници, Шедрах Прайс, да започне да оре част от ливадите, където ютите водеха мустангите си ма паша. Някои от тях протестираха незабавно и запитаха Мийкър защо не оре някъде другаде — тревата бе необходима за мустангите им. На запад от пасището имаше парче земя, обрасло с пелин, и Куинкент (Дъглас) предложи да го разчистят за оран, но Мийкър упорито настояваше да се оре в тревата. В отговор ютите изпратиха няколко младежи с карабини. Те се приближиха до орача и му заповядаха да спре. Шедрах Прайс се подчини, но когато съобщи на Мийкър за заплахите, агентът го върна да си завърши работата. Този път ютите дадоха предупредителни изстрели над главата на Прайс и орачът набързо разпрегна конете и напусна пасището.
Мийкър побесня и съчини възмутено писмо до комисаря по индианските въпроси: „Това е индианска сган — писа той. — Много дълго време те получаваха безплатни дажби; глезехме ги и им угаждахме, поради което се смятат за господари на всичко.“
Същият следобед заклинателя Каналя (Джонсън) се яви в агенцията и поиска да се срещне с Мийкър. Той каза на агента, че земята, която се разорана, му е предоставена за паша на конете. Сега, когато оранта е спряна, той иска да не я започват отново.
Мийкър прекъсна възбудената реч на Джонсън: „Бедата е там, Джонсън, че имаш прекалено много мустанги. По-добре ще е да убиеш част от тях.“
За малко Джонсън изгледа Мийкър с недоумение. После внезапно се втурна към агента, хвана го за раменете, избута го от верандата и го блъсна в кола за връзване на коне. Без да каже дума, Джонсън важно се отдалечи.
Впоследствие Джонсън разказва своята версия за инцидента: „Казах на агента, че неправилно нарежда на хората си да орат моята земя. Агентът ми отговори, че съм човек, който създава неприятности и вероятно ще попадна в дранголника. Отговорих му, че не знам защо ще трябва да отивам в затвора. Казах на агента, че ще е по-добре да дойде друг агент, който да е добър човек и да не приказва такива неща. След това го хванах за раменете и му казах, че по-добре ще е, ако той си отиде. Не му направих нищо друго — нито съм го удрял, нито нищо. Само го хванах за раменете. Не му бях ядосан. След това си отидох в къщи.“
Преди да започне да действува, Мийкър повика на разговор Никаагат (Джак) в канцеларията си. Джак впоследствие си припомня за срещата: „Мийкър ми каза, че Джонсън се е държал лошо с него. Отговорих му, че това не е нищо, дребна работа — по-добре ще е да си затвори очите. Мийкър каза, че това не променя нещата — той ще помни случката и ще се оплаче. Аз продължих да твърдя, че ще е много лошо, ако се вдигне голям шум за нищо. Мийкър каза, че ме му харесва младеж да го сграбчва така, че е стар човек и няма сили да се отбранява и не иска един младеж да го сграбчва по този начин. Той повтори, че е стар, че Джонсън се държал лошо и че няма да му каже нищо повече, ще поиска войници от комисаря и ще прогони ютите от земята им. Казах му, че би било много лошо, ако го направи. Мийкър заяви, че и така земята не принадлежи на ютите. Отговорих му, че земята е на ютите и че правителството има агенция тук, защото земята принадлежи на ютите и му повторих, че инцидентът между него и Джонсън е дреболия и по-добре ще е той да не се занимава повече с нея и да не вдига такъв шум.“