Още един ден и една нощ Мийкър размишлява върху влошените си отношения с ютите, след което взе окончателно решение, че трябва да им даде урок. Той изпрати две телеграми — една до губернатора Питкин молба за военна охрана и друга до комисаря по индианските въпроси:
Нападна ме един от главните вождове, Джонсън, който насила ме избута от собствения ми дом и ме нарани лошо. Сега стана ясно, че Джонсън е в основата на всички неприятности… Синът му стреля по орача, а оранта среща голяма съпротива. Оранта спряна. Моят живот, животът на семейството ми и на служителите ми е в опасност. Пратете охрана незабавно. Помолих губернатора Питкин да обсъди въпроса с генерал Поуп.
През следващата седмица тромавите машини на министерствата на вътрешните работи и войната бавно се задействуваха. На 15 септември Мийкър получи съобщение, че са дадени заповеди на кавалерийски части да тръгнат на поход до река Уайт и агентът има право „да арестува водачите на станалите напоследък смущения“.
Министерството на войната изпрати заповед до майор Томас Торнбъро, командир на форт Фред Стийл, „да се придвижи с достатъчен брой войски до агенцията на ютите на река Уайт, Колорадо, със специална задача“. Тъй като Торнбъро бе на лов за лосове, заповедта стигна до него късно и той тръгна едва на 21 септември. За похода от 150 мили до река Уайт той подготви около двеста кавалеристи и пехотинци на коне.
На 25 септември Торнбъро достигна малката река Фортификейшън Крийк. Колоната бе преполовила пътя до агенцията на река Уайт и майорът реши да изпрати водачите си напред, за да уведомят Мийкър, че войниците пристигат в агенцията след четири дни и да получат от Мийкър информация за положението там. Същия ден Колороу и Никаагат (Джак) се бяха запътили с хората си към река Милк за обичайното есенно ловуване и научиха за приближаването на войниците.
Джак препусна на север към река Беър и посрещна войските там. „Какво става? — запита ги той. — Защо идвате? Ние не искаме да се бием с войниците, имаме с тях един и същ баща. Не искаме да се бием тях.“
Торнбъро и офицерите му отговориха на Джак, са получили телеграма да отидат в агенцията, че индианците опожарявали горите наоколо и изгорили къщата на господин Томпсън, Джак заяви, че това е лъжа — ютите не са палили гори и къщи. „Остави войниците си тук — каза той на Торнбъро. — Аз съм добър човек. Аз съм Никаагат. Остави войниците си тук и ще слезем до агенцията.“
Торнбъро отговори, че му е заповядано да придвижи войниците си до агенцията. Ако не получи съобщение от агента Мийкър да спре колоната, той ще трябва да отведе войниците си до река Уайт.
Джак отново настоя, че ютите не искат да се сражават. Той каза, че не е хубаво, дето войниците идват в резервата им. След това той остави Торнбъро и се върна бързо в агенцията, за да предупреди „Ник“ Мийкър, че ако войниците дойдат на река Уайт, ще се случат лоши неща.
По пътя си към канцеларията на Мийкър Джак се отби да се срещне с Куинкент (Дъглас). Те бяха вождове съперници, но сега, когато всички юти от река Уайт бяха в опасност, Джак чувствуваше, че водачите не трябва да бъдат разединени. Младите юти се бяха наслушали за изселването им в Индианската територия и някои казаха, че Мийкър се хвали, че войниците водят цял фургон, пълен с белезници, вериги и въжета, и че няколко юти ще бъдат обесени, а други взети в плен. Ако са сигурни, че войниците идват, и да им отнемат родната земя, те ще се бият с тях до смърт и дори вождовете няма да могат да предотвратят сраженията. Дъглас заяви, че не желае да има нищо общо с това. След като Джак си отиде, той закачи своето американско знаме на един прът и го издигна над колибата си (сигурно той не бе чувал, че Черния котел от шайените бе издигнал американското знаме в Сенд Крийк през 1864 г.).
„Аз казах на агента (Мийкър), че войниците идват — казва Джак — и че се надявам той да направи нещо, за да предотврати пристигането им в агенцията. Той отговори, че това не е негова работа и че няма нито общо с това. Тогава казах на агента, че бих желал да отидем с него там, където са войниците, и да се срещнем с тях. Агентът отговори, че през цялото време съм му досаждал и че няма да дойде. Това той ми каза в канцеларията си и след като ми отговори окончателно, стана и отиде в другата стая, като затвори и заключи вратата. Тогава го видях за последен път.“
По-късно същия ден Мийкър очевидно измени мнението си и реши да последва съвета на Джак. Той изпрати писмо до майор Торнбъро, в което му предлагаше да спре колоната си и да дойде в агенцията с охрани от петима войници. „Изглежда индианците смятат пристигането на войската за обявяване на истинска война“ — писа той.
На следващия ден (28 септември), когато писмото стигна до лагера на Торнбъро при река Диър Крийк, там пристигна и Колороу, за да се опита да убеди майора да не продължава по-нататък. „Казах му, че изобщо не знам защо е дошла войската — споделя впоследствие Колороу — и защо трябва да има война.“ По това време колоната бе само на тридесет и пет мили от агенцията на река Уайт.
След като прочете писмото на Мийкър, Торнбъро каза на Колороу, че ще придвижи войските си до река Милк на границата на резервата на ютите, където войниците му ще се установят в лагер, а той ще отиде с пет души в агенцията да се срещне с Мийкър.
Скоро след като Колороу и воините му напуснаха лагера на Торнбъро, майорът свика офицерите си на съвещание, по време на което реши да промени плана си. Вместо да спира на края на резервата, колоната щеше да премине през каньона Коул Крийк. Това е необходимо за боя, обясни Торнбъро, тъй като лагерите на Колороу и Джак са точно под каньона. Ако войската спре на река Милк и ютите решат да блокират каньона, те ще попречат на войниците да достигнат агенцията. А в южния край на каньона само няколко мили открита местност ще отделят белите от река Уайт.
Като яздеше начело на колона воини, Колороу пристигна в лагера си към девет часа сутринта на двадесет и девети. Хората му бяха много разтревожени от приближаването на войниците. „Видях няколко души да тръгват към пътя, където бяха войниците — каза той. — После аз също отидох там, където се бяха събрали моите.“ Там той срещна Джак и около шестдесет от неговите воини. Двамата вождове обмениха сведения. Джак разказа на Колороу за безрезултатната си среща с Мийкър, а Колороу съобщи на Джак, че майор Торнбъро е обещал да спре войниците си на река Милк. „После казах на Джак, че ще е добре да посъветва младежите си да не показват никаква войнственост, а той отговори, че ще е по-добре да ги отдалечи малко от пътя. Оттам, където бяхме, все още не се виждаха войници и ние се оттеглихме на известно разстояние от пътя. Тогава Джак каза, че когато войниците стигнат до река Милк (границата на резервата), той ще отиде да се срещне с тях.“
Нито Колороу, нито Джак знаеха, че колоната на Торнбъро бе пресякла река Милк. След като напои там конете си, Торнбъро реши да изпрати фургоните си с охрана по пътя в каньона, а той да поведе останалата част от войската си по един по-пряк път през високия скат. По ирония на съдбата така те щяха да се срещнат лице в лице с разгневените юти, които Джак бе изтеглил от пътя, за да избегне всякакъв сблъсък.
По същото време един млад ют, който бе отишъл напред на разузнаване, се върна обратно в галоп. „Войските не са спрели там, където бяха обещали да спрат вчера, а идват насам“ — каза той на Джак.
Вече много разтревожен, Джак пое нагоре по пътя с малкия си отряд воини. След малко той видя фургоните на войниците, проточили се по пътя, който се извиваше между пелиновите храсти към каньона. „Застанах на хълма с двадесет-тридесет от моите хора и изведнъж забелязах тридесет-четиридесет войници пред мен и точно в момента, когато те ме видяха, започнаха да се разгъват един след друг. Предната година бях с генерал Крук, за да се бия срещу сиуксите, и веднага разбрах, че щом офицерът разгъва хората си по този начин, ще има сражение, и затова казах на моите хора също да се разгънат.“