Офицерът, който командуваше кавалерийския авангард, бе лейтенант Самюел Чери. След като заповяда на хората си да се разгънат, Чери ги спря в подножието на ската и изчака майор Торнбъро да излезе напред. Торнбъро язди няколко ярда и размаха шапката си към индианците, които наблюдаваха от ската. Някой му махна в отговор.
Четири-пет минути Джак чакаше някой от офицерите да даде знак за съвет, но те стояха по местата си, като че очакваха индианците да вземат инициативата. „И тогава — казва впоследствие Джак — аз и един друг индианец излязохме напред, за да се срещнем с тях.“ Лейтенант Чери слезе от коня и тръгна към ютите. След като направи няколко стъпки, той размаха шапката си. Секунда по-късно един-единствен изстрел от карабина наруши тишината. „Докато бяхме на известно разстояние едни от други, между бойните линии — каза Джак — бе даден един изстрел.“ Не зная от коя страна, но след секунда прозвучаха много изстрели и и разбрах, че няма да мога да спра сражението, макар че размахах шапката си към моите хора и виках: „Не стреляйте, ние искаме само да преговаряме“. Те мислеха, че ги окуражавам да се бият.
Докато боят набираше сила и обхвана кервана фургони, който премина в кръгова отбрана, вестта за стълкновението достигна до Куинкент (Дъглас) в агенцията. Той незабавно отиде в канцеларията на „Ник“ Мийкър и му каза, че войниците са навлезли в резервата. Дъглас бе сигурен, че воините юти ще се бият с тях. Мийкър отговори, че не вярва да има някакви неприятности и покани Дъглас да дойде с него сутринта да посрещнат войниците.
Рано следобед всички юти на река Уайт бяха научили, че войниците се бият със съплеменниците им на река Милк. Около дузина индианци взеха пушките си и тръгнаха между сградите на агенцията, стреляйки по всеки бял работник, когото срещаха. Преди края на деня те убиха Нейтан Мийкър и всичките му бели служители мъже. Те плениха трите бели жени, след което избягаха към стария лагер на ютите при реки Пайсънс Крийк. По пътя трите бели жени бяха изнасилени.
Боят при река Милк продължи почти цяла седмица. Тристате воини юти бяха обкръжили двестате войници. Майор Торнбъро бе убит при първата схватка. Когато сражението завърши, колоната му бе загубила дванадесет убити и четиридесет и трима ранени. Тридесет и седем юти загинаха, като вярваха, че с отчаяния отпор ще спасят резервата си от военна окупация и ще предотвратят откарването им като пленници в Индианската територия.
В агенцията Лос Пинос на 150 мили на юг вождът Урай се смая от вестта за сражението. Той разбра, че само незабавни действия могат да спасят властта му и резервата на ютите. По куриер той изпрати на 2 октомври следното послание:
До главните водачи, ръководители юти в агенцията на реки Уайт.
С настоящото от вас се иска и ви се нарежда да спрете враждебните действия срещу белите, да не наранявате невинни и всякакви други лица, освен ако не защитавате живота и собствеността си от незаконни групи конекрадци, защото, ако продължавате, бунтовете ще завършат в края на краищата с нещастие за всички.
Посланието на Урай и пристигането на кавалерийски подкрепления сложиха край на боя, но беше вече много късно, за да бъдат спасени ютите от бедата. Губернаторът Питкин и Уилям Викърс наводниха Колорадо с фантастични разкази за жестокости, като замесваха в тях дори невинните ънкомпагри в Лос Пинос, повечето от които продължаваха мирно да си гледат работата, без да знаят за случилото се на реки Уайт. Викърс призова белите граждани на Колорадо да се вдигнат и да унищожат „червените дяволи“ и вдъхновяваше трескавото организиране на доброволни отряди в градовете и селата на целия щат. За да отразят тази нова и вълнуваща „индианска война“, от Изток пристигнаха толкова много вестникарски репортьори, че губернаторът Питкин реши да им поднесе специално изявление:
„Смятам, че в резултат на тази история ще се сложи край на проблемите в Колорадо. Отсега нататък ще бъде невъзможно индианците и белите да живеят заедно в мир. Това нападение бе без повод и сега белите знаят, че могат да бъдат атакувани във всяка част на щата, където индианците съберат достатъчни сили.
Моето схващане е, че ако не бъдат изселени от правителството, те трябва по необходимост да бъдат унищожени. Аз мога да мобилизирам за двадесет и четири часа 25 000 души да охраняват заселниците. Щатът ще бъде готов да уреди разногласията си с индианците за своя сметка. Предимствата, които ще получим, като предоставим на миньорите и заселниците 12 милиона акра земя, ще компенсират повече от задоволително направените разходи.“
Ютите от река Уайт предадоха трите жени пленнички, а после бе образувана неизбежната комисия, за да се отсеят причините, да се определят отговорностите и наказанията. Боят при река Милк бе обявен за засада (каквато той не беше), а случилото се в агенцията на река Уайт бе наречено клане (както си беше). Джак, Колороу и последователите им в края на краищата бяха освободени от наказание на основанието, че са били воини, въвлечени в равностоен бой. Дъглас и хората от агенцията бяха съдени като убийци, но нямаше никой, който да е в състояние да посочи ютите, които бяха убили Нейтан Мийкър и служителите му.
Дъглас даде показания, че се е намирал в склада на агенцията, когато е чул първия изстрел: „Аз излязох от склада и повървях малко навън. След това от мястото, където бях, отидох направо вкъщи. Когато се прибрах у дома, аз се разплаках, защото си мислех в какво състояние са изпаднали приятелите ми.“ По на закрито съдебно заседание Арвила Мийкър свидетелствува под клетва, че Дъглас насилствено е установил сексуална връзка с нея и шестдесетгодишният вожд бе изпратен в затвора в Левънуърт. Той не бе обвинен или осъден за някакво престъпление — публичното обвинение в изнасилване би поставило госпожа Мийкър в неудобно положение, а в онази епоха на сексуална сдържаност фактът, че в акта е участвувал индианец, го правеше двойно по-отблъскващ.
Индивидуалните наказания обаче не представляваха голям интерес за собствениците на мини и за политиците. Те искаха да накажат всички седем племена на ютите, да ги изтикат от тези дванадесет милиони акра земя, които очакваха да бъдат прокопани, преградени с бентове и обезлесени по подходящ начин, та в процеса на тези промени да могат да се натрупат богатства.
Когато през 1880 г. Бюрото по индианските въпроси доведе Урай във Вашингтон, за да защитава бъдещето на народа си, той бе един умиращ човек. Болен от нефрит, той отстъпи пред исканията на Големите очи Шурц и на другите чиновници, които решиха „ютите да се махат“ в един нов резерват в Юта — върху земя, която мормоните не желаеха. Урай умря преди армията да събере, народа му през август 1881 г. за прехода (350 мили) от Колорадо до Юта. С изключение на ивицата в югозападния ъгъл на Колорадо, където малки група южни юти получиха разрешение да живеят, щатът бе напълно изчистен от индианци. Шайени и арапахи, кайови и команчи, хикариля и юти — всички те познаваха добре планините и равнините на Колорадо, но сега, освен имената им по земята на белия човек, от тях не бе останала и следа.
Глава седемнадесета
Последните вождове на апачите
1880 г.
1 юни. Населението на Съединените щати достига 50 155 783 души.
1881 г.
4 март. Джеймс Гарфийлд встъпва в длъжност като президент. 13 март. В Русия нихилисти убиват цар Александър. 2 юли. Наемен убиец стреля срещу Гарфийлд. Президентът умира на 19 септември. Честър Артър става президент.
1882 г.