През март 1877 г. Джон Клъм получи от Вашингтон заповед да отиде с апаческата си полиция в Охо Калиенте и да прехвърли намиращите се там чирикахуаи в Сан Карлос. Освен това той трябваше да арестува Херонимо и всички други чирикахуаи „изменници“ в района.
Херонимо разказва впоследствие за това: „От Сан Карлос бяха изпратени две роти разузнавачи. Те изпратиха до мен и Викторио вест да се явим в града. Пратениците не казаха какво искат от нас, но тъй като изглеждаха приятелски настроени, ние помислихме, че искат да се съберем на съвет и отидохме да се срещнем с офицерите. Щом пристигнахме в града, ни посрещнаха войници, обезоръжиха ни и ни заведоха и двамата в щаба, където ни предадоха на военен съд. Те ни зададоха само няколко въпроса и след това Викторио бе освободен, а мен ме осъдиха на затвор в караулното. Разузнавачите ме отведоха в караулното и ме оковаха във вериги. Когато ги попитах защо правят това, те казаха, защото съм напуснал Апач Пас.
Не мисля, че някога съм принадлежал на тези войници в Апач Пас или че е трябвало да ги питам къде да ходя… Държаха ме затворник четири месеца, през което време ме прехвърлиха в Сан Карлос. След това мисля, че е имало друг съд, макар да не съм присъствувал. Всъщност не зная да е имало друг съд, само ми казаха, че е имало, но във всеки случай бях освободен.“
Макар че Викторио не бе поставен под арест, той и повечето апачи от Уорм Спрингс бяха прехвърлени в Сан Карлос през пролетта на 1877 г. Клъм положи усилия да спечели доверието на Викторио, като му даде повече пълномощия, отколкото вождът бе имал в Охо Калиенте. В продължение на няколко седмици изглеждаше, че в резервата Уайт Маунтин ще се развият мирни апачески общности, когато армията неочаквано изпрати рота войници на река Хила (форт Томас). Бе съобщено, че това е превантивна мярка поради съсредоточаването в Сан Карлос на „почти всички най-непокорни индианци в територията.“
Клъм побесня. Той телеграфира на комисаря по индианските въпроси и поиска пълномощия да екипира допълнителна рота апаческа полиция, която да замести войниците, и настоя военните да се изтеглят. Вестниците от Вашингтон научиха за дръзкото искане на Клъм и го публикуваха. Историята предизвика яростта на Министерството на войната. В Аризона и Ню Мексико цивилните снабдители на армията, които се опасяваха, че войската ще се изтегли и ще загубят изгодни сделки, осъдиха „наглостта и безсрамието“ на двадесет и шест годишния парвеню, който смята, че може да извърши сам това, което няколко хиляди войници не успяха да направят от започването на апаческите войни насетне.
Армията остана в Сан Карлос, а Джон Клъм си подаде оставката. Макар и simpatico, Клъм никога не се научи да мисли като апач, да бъде апач, както направи Том Джефърдс. Той не можеше да разбере вождовете, които се съпротивляваха докрай. Не виждаше в тях героите, които предпочитат смъртта пред загубата на земите си. В очите на Джон Херонимо, Викторио, Нана, Локо, Найче и другите бунтовници бяха хора извън закона, крадци, убийци и пияници — твърде упорити, за да тръгнат по правия (за белите) път.
И тъй, Джон Клъм напусна апачите в Сан Карлос. Той отиде в Тумбстоун, Аризона и основа един критичен вестник „Епитаф“.
Към края на лятото на 1877 г. положението в Сан Карлос се обърка. Макар че броят на индианците се увеличи с неколкостотин, допълнителните доставки се бавеха. Отгоре на всичко новият агент изискваше всички групи да се явят в главната сграда на агенцията, вместо да раздава дажбите по различните лагери. Някои от апачите трябваше да вървят по двадесет мили, а ако старците и децата не бяха в състояние да отидат, те не получаваха дажби. Освен това в североизточната част на резервата бяха навлезли миньори и отказваха да го напуснат. Установената от Клъм система на самоуправление започна да се разпада.
През нощта на 2 септември Викторио изведе своите хора извън резервата и тръгна да се връща към Охо Калиенте. Апаческата полиция започна преследване, залови повечето от конете и мулетата, които индианците от Уорм Спрингс бяха взели от оградените места в Уайт Маунтин, но оставиха хората да се измъкнат. След няколко сражения със собственици на скотовъдни стопанства и войници по пътя Викторио стигна до Охо Калиенте. В продължение на година армията му позволяваше да остане там с хората си под охраната на войниците от форт Уингейт, но в края на 1878 г. дойде заповед за връщането им в Сан Карлос.
Викторио умоляваше офицерите да оставят хората му да живеят в страната, където са родени, и когато разбра, че това няма да стане, извика: „Можете да вземете жените и децата ни във фургоните си, по мъжете няма да дойдат.“
Викторио и около осемдесет от воините му избягаха в планините Мимбрес, за да прекарат там една тежка зима далеч от семействата си. През февруари 1879 г. Викторио и няколко мъже се явиха в поста в Охо Калиенте и предложиха да се предадат, ако армията върне семействата им от Сан Карлос. Армията се забави с решението си няколко седмици и в края на краищата съобщи, че приема компромиса. Апачите от Уорм Спрингс щяха да получат възможност да построят жилищата си в Ню Мексико при условие, че живеят с мескалеросите в Тулароса. Викторио прие и за трети път през последните две години той и хората му щяха да започнат живота си наново.
През лятото на 1879 г. срещу Викторио бяха предявени стари обвинения за кражби на коне и убийства и пазителите на закона влязоха в резервата, за да го арестуват. Викторио избяга и този път реши, че никога вече няма да се остави на благоволението на белите мъже, като живее в резерват. Той бе убеден, че е белязан да бъде убит и че всички апачи са обречени, ако не се отбраняват, както бяха правили в Мексико след идването на испанците.
Като установи твърдината си в Мексико, Викторио започна да набира партизанска армия, „за да воюва вечно“ срещу Съединените щати. Преди края на 1879 г. той водеше боен отряд от двеста мескалероси и чирикахуаи. За да се снабдят с коне и припаси, те нападнаха мексиканските скотовъдни стопанства, а после извършваха дръзки набези в Ню Мексико и Тексас, убиваха заселниците когато и където ги срещнеха и давеха засади на преследващите ги кавалерийски части, след което се втурваха обратно през границата. Докато продължаваха непрекъснатите сражения, омразата на Викторио се задълбочаваше. Той се превърна в безмилостен убиец и изтезаваше и обезобразяваше жертвите си. Някои от последователите му го смятаха за луд и го изоставиха. За главата му бе определена награда от три хиляди долара. Накрая армията на Съединените щати и Мексико решиха да се обединят в последен опит за залавянето му. На 14 октомври 1880 г. мексикански войници обкръжиха отряда на Викторио в хълмовете Трес Кастильос, между Чиуауа и Ел Пасо. Те убиха седемдесет и седем апачи, включително и Викторио, и плениха шестдесет и осем жени и деца. Около тридесет воини избягаха.
Сред тях бе един воин от племето мимбрес, който бе надхвърлил седемдесетте. Казваше се Нана. Откакто се помнеше, той се бе сражавал срещу говорещите испански бели мъже и говорещите английски бели мъже. В съзнанието на Нана нямаше място за съмнение, че съпротивата трябва да продължи. Той имаше намерение да набере нова партизанска армия, а най-сигурният източник на воини бяха резерватите, където стоици млади хора бяха затворени, без да има какво да правят. През лятото на 1881 г. този набръчкан и покрит с белези от рани дребен апач прекоси Рио Гранде, придружен от шепа последователи.
За по-малко от месец те участвуваха в осем сражения, плениха двеста коня и избягаха обратно в Мексико, преследвани по петите от хиляда кавалеристи. Набезите на Нана бяха далеч от Уайт Маунтин, но тачите там научиха за дръзките подвизи, а армията на свой ред изпрати стотици войници да охраняват резервата.
През септември чирикахуаите в Сан Карлос бяха наплашени от една кавалерийска демонстрация близо лагера им. Носеха се слухове, че армията се готви арестува всички вождове, които някога са били враждебно настроени. Една нощ към края на месеца Херонимо, Ху, Найче и около седемдесет чиракахуаи се измъкнаха от Уайт Маунтин и избягаха на юг към старата си твърдина Сиера Мадре в Мексико.