Шест месеца по-късно (през 1882 г.), добре въоръжени и екипирани, чирикахуаите се завърнаха в Уайт Маунтин. Те бяха решени да освободят всичките си хора, както и всеки апач, който пожелае да се върне с тях в Мексико. Начинанието бе дръзко. Те влязоха в лагера на вожда Локо в галоп и убедиха повечето от останалите чирикахуаи и апачи от Уорм Спрингс да ги последват в Мексико.
Шест роти кавалеристи, командували от полковник Джон Форсайт (преживял боя, когато бе убит Римския нос; виж глава седма), започнаха незабавно преследване. В каньона Хорс Шу Форсайт настигна бягащите апачи, но с блестящо сражение индианците задържаха войската достатъчно дълго, за да може основната група да прекоси границата с Мексико. Там нещастието дойде съвсем неочаквано. Един мексикански пехотен полк случайно попадна на апаческата колона и изкла повечето от жените и децата, които яздеха начело.
Между вождовете и воините, които се спасиха, бяха Лоло, Найче, Чато и Херонимо. Ожесточени, с оредели редици, те скоро обединиха силите си със стария Нана и неговите партизани. На всички тях сега им предстоеше борба на живот и смърт.
Всяка следваща размирица в Уайт Маунтин довеждаше до увеличаване броя на войниците. Навсякъде гъмжеше от тях — форт Томас, форт Апач, форт Боуи, — а всеки нов войник водеше до нови размирици сред апачите в резервата, до повече бягства в Мексико и до неизбежните набези срещу скотовъдците край пътищата за бягство.
За да превърне хаоса в порядък, армията отново се обърна към генерал Джордж Крук — доста различен от човека, който преди десет години напусна Аризона и отиде на север да се бие със сиуксите и шайените. От тях и от понките по време на процеса със Стоящата мечка той бе разбрал, че индианците са човешки същества — една гледна точка, която повечето от колегите му офицери все още не бяха възприели.
На 4 септември 1882 г. Крук пое командуването на Аризонското военно управление в казармите Уипъл и веднага тръгна към резервата Уайт Маунтин. Той проведе съвети с апачите в Сан Карлос и форт Апач, търсеше срещи с отделни индианци и разговаряше с тях на четири очи. „Веднага разбрах, че всички групи на апачите хранят еднакво чувство на недоверие към нашите хора — докладва той. — Много трудно бе изобщо да ги накараме да говорят с мен, по след като преодолях подозренията им, те разговаряха свободно. Те ми казаха,… че са загубили доверие във всички и не знаят на кого и на какво да вярват, че безотговорни хора постоянно им приказват, че ще бъдат обезоръжени, че войските ще ги нападнат в резервата и ще ги изселят от страната, че те бързо са стигнали до извода, че ще бъде по-достойно да умрат, сражавайки се, отколкото да бъдат унищожени по такъв начин“. Крук бе убеден, че апачите от резервата „не само имат най-основателни причини да се оплакват, но и са показали забележително търпение, като все още спазват мира.“
Още в началото на разследването си той откри, че индианците са били лишавани „от дажбите им и от стоките, които правителството купува за тяхното съществувание и поддръжка, от агенти мошеници и други недобросъвестни бели хора“. Той откри многобройни доказателства, че белите хора са се опитвали да предизвикат апачите към насилия, за да могат да ги прогонят от резервата и да остане земята свободна за разграбване.
Крук заповяда незабавно да се прогонят всички незаконно настанени бели заселници и миньори от резервата, след което поиска от Бюрото по индианските въпроси пълно сътрудничество в провеждането на реформи. Вместо да ги принуждават да живеят близо до Сан Карлос и форт Апач, на отделните групи им разрешиха да си изберат която и да е част от резервата за построяване на къщи и скотовъдци стопанства. Договорите за доставка на сено щяха да се сключват с апачите, а не с белите доставчици. Армията щеше ти закупува всички излишни зеленчуци и царевица, произведени от индианците, като заплаща за тях в брой. От апачите се очакваше да се самоуправляват, да организират собствена полиция и да имат своя съдебна система както по времето на Джон Клъм. Крук обеща, че няма да виждат войници в резервата си, освен ако се установи, че е невъзможно да се контролират сами.
Отначало апачите бяха скептично настроени. Те помнеха жестоките постъпки на Крук от миналото, когато той бе Сивия вълк, преследвал Кочис и чирикахуаите, но скоро откриха, че той смята да държи ни думата си. Дажбите станаха повече, агентите и търговците престанаха да ги мамят, нямаше войници, които да ги малтретират, а Сивия вълк ги окуражаваше да увеличават стадата си и да търсят по-добри места за отглеждане на царевица и боб. Те бяха отново свободни, макар и в пределите на резервата.
Но не можеха да забравят своите роднини, които бяха действително свободни в Мексико, и винаги имаше по няколко младежи, които се измъкваха на юг, и по няколко, които се връщаха с възбуждащи новини за приключения и щастлив живот. Крук също много разпитваше за чирикахуаите и за намиращите се в Мексико апачи от Уорм Спрингс. Той знаеше, че е само въпрос на време те да извършват набег през границата и разбираше, че трябва да е готов да ги посрещне. Напоследък правителството на Съединените щати бе подписало съглашение с правителството на Мексико, разрешаващо на войниците от двете страни да пресичат границата при преследване на враждебно настроени апачи. Той се готвеше да се възползува от това съглашение, като се надяваше, че така ще попречи на цивилните от Аризона и Ню Мексико да го принудят да започне война.
„Много често се случва — казва Крук, — щото граничните вестници… разпространяват всякакви преувеличения и лъжи за индианците, които биват препечатвани във вестници с безупречна репутация и широко разпространение в другите части на страната, докато индианската версия на събитията рядко може да се чуе. По този начин хората в страната получават погрешно впечатление за събитията. И тъй, когато се стигне до въстание, общественото внимание е насочено към индианците и само техните престъпления и жестокости биват осъждани, докато лицата, чиито несправедливости са ги принудили да тръгнат по този път, минават между капките и са най-гласовити в обвиненията си. Никой не знае това по-добре от индианеца и следователно за него е оправдано да не вижда справедливост в едно правителство, което наказва само него, а разрешава на белия човек да го ограбва както си иска.“
Мисълта за нова война с апачите предизвикваше у Крук крайно отвращение. Той съзнаваше, че е практически невъзможно да ги покори в суровата страна, където щяха да се водят боевете. „Като преценим всички засегнати интереси, ние не можем да си позволим да воюваме с тях — признаваше откровено той. — Като нация ние сме доста виновни за съществуващото положение. Следователно ние трябва да ги убедим, че оттук насетне ще бъдем справедливи с тях, че ще ги закриляме от посегателствата на белите хора.“
Крук вярваше, че ще може да убеди Херонимо и другите партизански водачи в своите добри намерения — не като се сражава, а като разговаря с тях. Най-подходящото място за това щеше да бъде едно от техните собствени убежища в Мексико, където нямаше да има безскрупулни подпалвачи на индиански войни и разпространяващи слухове вестници, които да разпалват война — източник на печалби и на нови земи за заграбване.
Докато очакваше някой набег през границата, който да му даде повод да навлезе в Мексико, Крук формираше своя „експедиционен корпус“, без да вдига излишен шум. Той се състоеше от около петдесет внимателно подбрани войници и цивилни преводачи и от двеста млади апачи от резерватите, повечето от които по едно или друго време бяха участвували в набези от Мексико. През първите седмици на 1883 г. той придвижи част от този отряд на юг по релсите на новата железопътна линия Саудърн Пасифик, които пресичаха Аризона и стигаха на около петдесет мили от границата. На 21 март трима второстепенни вождове — Чато, Чиуауа и Бонито, нападнаха миньорски лагер близо до Тумбстоун. Веднага след като научи за този инцидент, Крук започна окончателна подготовка за навлизане в Мексико. Но едва след седмици неговите разузнавачи откриха основния лагер на чирикахуаите в планините Сиера Мадре (Мексико).